Гал. Адюнкта Тавори. Колтейн от клана на Враните. Дори глупакът болкандо, повел своята нищо неподозираща колона към следобед на кошмарен ужас. „Това е общото помежду ни. И вкусът му е горчив като кръв на езика.“
Чудеше се дали кралят на Болкандо вече съжалява, че е предизвикал тази война. Чудеше се дали на кучия син изобщо му пука, че поданиците му загиват. Или го пари само раната от изгубените доходи от съсипани ферми, изклан добитък и ограбено богатство? А следващите чужденци, които щяха да вдигнат лагер на границите му? Щеше ли да се отнесе другояче към тях? Щеше ли приемникът му да се вслуша в уроците, врязани тук в кости и плът?
Кучешката верига бе паднала пред Ейрън. Десетте хиляди на Пормквал се полюшваха на дърветата. Бунтовническата армия на Леоман бе унищожена при Ю’Гатан. Беше ясно — не можеше да е по-ясно, — че въпреки всичко, което има да се научи, никой изобщо не се интересува. Всеки нов глупак и издигнал се от тълпата тиран просто се залавяше да повтори целия крах, убеден, че е различен, по-добър, по-умен. „Докато земята отново се напие до насита.“
Видя препускащата към него съгледвачка.
Скоро щеше да се започне. И изведнъж всеки нов дъх, изпълнил дробовете му, започна да става по-сладък от предишния, и всичко, на което се спираха очите му, сякаш тръпнеше от живот. Гледаше и си мислеше, че никога досега не е виждал такива цветове — светът наоколо сякаш бе сътворен отново, но дали не бе закъснял за него? Само няколко мига, останали за да се наслади на този дар на красотата?
Краят на деня щеше да отговори на този въпрос.
Ведит се приготви да поведе своята първа армия в битка и в този момент изпита омраза към Боен водач Гал, че му бе наложил това. Не искаше да командва хиляда войници. Не искаше бремето на погледите им, съкрушителното разбиране за упованието им към него.
Искаше му се да има куража да побегне.
Но го нямаше.
Гал избираше добре.
Хиляди слънцебрани и десетки хиляди махащи ветрила роби пак нямаше да стигнат, за да спрат стичащата се по лицето на канцлер Рава пот. Имаше чувството, че се топи в казана на историята, негово собствено творение, уви — осъзнаване, което непрекъснато го спохождаше, пареше го, изгаряше го като нажежени въглени. Присви се и потръпна под влажните коприни, когато носилката, в която се бе изтегнал, се наклони опасно — носачите се мъчеха да слязат по тясната козя пътека.
Прах се беше просмукала и покрила всяка повърхност, бе притъпила пищния блясък на златните орнаменти и бе убила ярките цветове на плюшените възглавнички. Прах се смесваше с вкуса на собствената му пот в устата. Дори пикаеше прах, ако не и по-лошо.
— Не там, жено — сопна се той.
Робинята д’расилани се дръпна уплашена и наведе глава.
Онова долу нямаше да се размърда и събуди повече, не и днес. Разбираше отчаяното й усърдие да го задоволи и това разбиране правеше нещата още по-дразнещи. Къде се беше дянала добрата старомодна обич? Но не, той беше приключил с нея отдавна, още щом бе осъзнал, че колкото и да я иска, не е готов да се отплати с всичко, което се очаква от такива отношения. Неща като вярност, загриженост, щедрост. Толкова мразеше самата идея за очаквания — не нещата, които държеше да получава от другите, докато вършат онова, което им се полага да вършат, а очакванията на тези други оковаваха Рава. Ужасна беше наглостта на някои хора, наистина.
Най-голямото умение, което човек изобщо можеше да постигне, бе да избягва такива капани. Той беше канцлерът на владението, привидно на служба на краля и (небесата да не дават!) на кралицата. Но като махнем и това, служеше на самото кралство, на безбройните му източници на богатство, процъфтяване и прочие, да не говорим за вмирисаните намръщени тълпи невежо население. Разбира се, знаеше също така, че всъщност тези представи имат тежест и важност колкото рождения ден на годиначе, с цялото вложено усилие за едно празненство, което дори няма да се запомни от глезеното дете — но бъркотията след това?
Да не говорим, че Фелаш беше напила всички роби с подозрителни подправки в пунша и че ключалката на вратата на залата се оказа повредена и той — канцлерът на Болкандо! — се оказа затворен вътре без никакъв избор, освен да разчисти бъркотията — макар и само за да има къде да стои. И да оставим, че…
Рава се намръщи. За какво си беше мислил? Ах, да, за недостига на искреност, което, в крайна сметка, бе самата сърцевина на политическия триумф. Отдавна бе открил, че нагли лъжи може да се говорят безнаказано, защото нищо не би излязло на показ — в случай че изобщо се стигне до такъв резултат, — защото дори тези лъжи наистина да бъдат изобличени, ами нали само след месец-два сочещите с пръст ще се разсеят от някой или нещо друго, достойно за лесно припламващото им възмущение. Една подходяща войнствена поза можеше да обезсили буквално всичко, което обвинителите му можеха да хвърлят срещу него. Както при толкова много битки по многобройните бойни полета, всичко беше въпрос на кураж.