А проклятие, тук и сега — срещу тази чудовищна Кругава — тъкмо куражът на Рава бе на изчерпване, не нейният.
Надвит от една дива варварка! Възмутително!
Но за какво все пак мислеше? Погледът му се смъкна към робинята, която все още клечеше в краката му и бършеше брадичката си, навела очи. Да, любовта. А онова омразно същество, Фелаш, така презрително да отхвърли попълзновенията му… е, добре, щеше да си плати за това. До края на живота си щеше да плаща, ако зависеше от Рава — а той в края на краищата винаги постигаше своето. Да, щеше да я накара да коленичи точно като тази робиня, но разликата между двете щеше да е най-сладката награда. Фелаш нямаше да носи никакви видими пранги, е, не. Щеше сама да се зароби. Щеше да робува на него, на Рава, и единственото й удоволствие щеше да е да му служи, да задоволява всичките му нужди, всяко негово желание. Виж, това вече беше любов.
Носачите отвън заговориха по-високо и паланкинът се изравни. Рава извади кърпа и попи лицето си, после дръпна връвта на камбанката. Носилката залитна и милостиво спря.
— Отвори проклетата врата. Бързо! — Той дръпна панталоните си, затегна връзките, избута робинята д’рас настрана и се надигна.
Отвън видя точно каквото бе очаквал да види. Бяха слезли от прохода. Пред тях се простираше общо взето равна земя, ивици и горички широколистни дървета, накъсани от ливади, използвани за пасища от местните диваци. Този район беше служил като буфер между жалките планински племена и цивилизованото население на Болкандо, но буферът се свиваше, докато местните се разпръсваха в двете посоки, отиваха в градовете или се заемаха с разбойничество. Рава знаеше, че ще дойде време, когато кралството му просто ще погълне района, което означаваше да се вдигат укрепления, да се поставят гранични постове и да се поддържат гарнизони и патрули, за да задържат синекожите диваци, а всичко това щеше да погълне още повече средства от хазната. Е, щеше да има приход от изсичането на всички дървета, поне в началото, а по-нататък от добивите, които можеше да роди земята.
Тези мисли го утешиха, изправиха света под измъчените му ходила. Той изтри отново потта от лицето си и се огледа за някакви знаци от конквестор Авалт и антуража му от вестоносци, лакеи и тъй наречени „съветници“. Военщината беше жалка необходимост, с всичките й присъщи капани обаче. Сложи меч в нечии ръце, дай на тоя човек още няколко хиляди меча — и рано или късно върхът на първия меч ще се вдигне, за да те прободе в гърлото. Канцлерът се намръщи и си напомни да държи Авалт здраво вързан с помощта на заплетеното чиле от взаимно възнаграждавани интереси, което толкова се стараеше да поддържа.
Около него колоната на гвардията на Болкандо се развръщаше по моравите от двете страни на пътя. Воловете изпъваха вратове, за да стигнат до тучните треви, някъде в кипящата гмеж заквичаха прасета. Въздухът бързо се вмириса на човешка пот, животинска тор и пикня. Беше по-лошо и от търговски керван на Д’рас.
Рава видя знамето на Авалт на двеста крачки надолу по пътя, махна на един от слугите си и го посочи.
— Желая да поговоря с конквестора. Доведи го при мен.
Старият мъж се гмурна в тълпата.
Армията беше изтощена и бързаше отчаяно да спре на лагер точно тук, макар да бяха изтекли едва две трети от деня. И доколкото канцлерът можеше да разбере, Авалт беше спрял цялата колона. Рава изпъна врат, но изобщо не можа да види легионите на перишите — крачеха някъде далече напред, безмозъчни като воденични камъни; трябваше да са ги ударили от засада тези глупаци в края на краищата — коя армия може да се бие след толкова бърз марш? При това в пълна броня освен шлемовете, ако съобщението беше вярно. Нелепо.
Мина известно време, преди да забележи вълнение в тълпата — всички припряно се отдръпваха от двете страни на пътя. След малко конквестор Авалт се появи, нетипично намръщен. Погледът, който впи в Рава, щом се приближи, беше доста стъписващ.
Докато канцлерът отваряше уста да заговори, Авалт пристъпи към него и изръмжа:
— Да не би да си мислите, че съществувам само за да подтичвам на всяко ваше привикване, канцлер? Ако не сте забелязали, цялата ми проклета армия се разпада. Имам дезертирали офицери, в името на двайсетте шипа на Белат. А какво искате вие сега? Поредната самодоволна размяна на баналности и уверения?