Танакалаян премисли думите й и отвърна:
— Воините хундрили несъмнено са се въвлекли сериозно в тази непредизвикана война, Смъртен меч.
— Понякога уважението трябва да се спечели по трудния начин, Щит-наковалня.
— Болкандо май нямат голям избор, освен да преглътнат презрението си към Изгорените сълзи.
Тя се обърна към него и процеди през зъби:
— Щит-наковалня, те още го предъвкват. А ние ще се погрижим да продължат да го правят още доста време. Прибрахме ли продоволствието, оставено зад бягащата армия?
— Да, Смъртен меч. Припряността им е в наша полза.
Тя прибра меча в ножницата и го препаса.
— Такива са изгодите във войната. Време е да се покажем на нашите сестри и братя. Справиха се добре и сме длъжни да им напомним за нашето уважение към тях.
Но Танакалаян се поколеба.
— Смъртен меч, по-близо ли сте вече до избора на нов дестраянт?
Нещо проблесна в суровите й очи, преди да се обърне към платнището на входа.
— Тези неща ще трябва да почакат, Щит-наковалня.
Той я последва навън в добре подредения тих лагер. Готварските огньове грееха в изпънати редици, с пространство между отрядите. Палатките покриваха ливадите в безукорен ред. Упойваща миризма на чай изпълваше въздуха.
Докато крачеше на стъпка назад и вляво от Кругава, Танакалаян се замисли за подозренията, които се трупаха в ума му. Смъртният меч вероятно бе доволна да стои на върха буквално сама. Върховното командване на Сивите мечове беше, структурно, едновременно непълно и небалансирано. В края на краищата Танакалаян беше прекалено млад и никой нямаше да го види като равен на Смъртния меч. По същество отговорността му бе пасивна, докато нейната беше най-важната, изпъкващата. Тя беше едновременно юмрук и ръкавица и той не можеше да направи нищо, освен да крачи след нея — както го правеше физически в момента.
Как можеше да не я задоволява това? Нека легендите, родени от този митичен поход, да бъдат за Кругава; тя можеше да си позволи да е великодушна към онези, които оставяше да стоят в сянката й. Бе извисена над всички и лицето й първо щеше да получи слънчевата светлина, която да извае всеки детайл от героичната й решимост.
„Но не забравяй думите на Щит-наковалня Ексас отпреди столетие. «Дори най-свирепата маска може да се пропука в горещината.» Тъй че ще те наблюдавам, Смъртен меч Кругава, и ще ти отстъпя самотното място на този висок подиум. Историята ни чака и всички същества от младостта ни стоят по дирята ни, за да видят какво е спечелило жертването им.“
„И в този момент Щитът-наковалня е този, който трябва да излезе напред, самотен пред жестокия блясък на слънцето, понасящ неумолимите му пламъци без да трепне. Аз ще бъда горещата пещ на последния съд и дори Кругава ще трябва да замълчи, за да чуе присъдата ми.“
Беше наистина щедра с времето си и с вниманието си тази вечер, заговаряше всяка сестра и всеки брат като равни, но Танакалаян виждаше хладната пресметливост във всичко това. Виждаше как Кругава заплита всяка нишка от своя личен епос, виждаше как се проточват след нея тези нишки, докато се движи от една група войници към следващата. Трябваха хиляда очи, за да се изтъче един герой, хиляда езици, които да запълнят нужните песни. Трябваше, накратко казано, добре пресметнатият дар на свидетелстването, за да се изработи всеки детайл и всяка сцена от това огромно мащабно пано, наречено Смъртен меч Кругава от Сивите шлемове на Периш.
А той крачеше на стъпка след нея и играеше своята роля.
„Защото всички ние сме творци на своите лични пана, описващи собственото ни героично съществуване. Уви, само най-лудите между нас тъкат единствено със златна нишка — докато другите, които не се боят от истината, ще вложат пълната палитра, най-тъмните чилета, сенките, местата, където най-ярката светлина никога не може да достигне, където израстват всички зле съградени неща.“
„Трагично е, наистина, колко малко сме ние, които не се боят от истината.“
Подозираше, че във всяка тълпа, колкото и да е голяма, колкото и да е гъста, ако човек се вгледа внимателно, ще види само златни огньове от всички страни, толкова ярки, толкова знойни в своята самозаблуда и необуздано самолюбие, че накрая човекът ще остане с изгорели и ослепени очи, със зейнали очни кухини.
„Но ще се вслуша ли някой от вас в предупреждението ми? Аз съм Щитът-наковалня. Доскоро тези като мен бяха прокълнати да прегръщат всичко — и лъжите, и истината, — но аз няма да съм като тези преди мен. Ще поема болката ви, да, на всеки един от вас, но същевременно ще ви вкарам в тази пещ с мен, докато огньовете не изгорят душите ви и не ги пречистят. И помислете над тази единствена истина — от желязото, среброто, бронза и златото, златото се топи първо.“