Тя крачеше пред него, споделяше смях и шеги, закачаше се и отвръщаше на закачки като всички обичани командири — и легендата добиваше облик стъпка по стъпка.
А той крачеше мълчалив, усмихнат, тъй щедър външно, толкова в мир привидно, толкова доволен да сподели придобивките от безгрижната й радост.
Някои маски се пропукват от слънцето и топлината. Но неговата маска не беше нито жестока, нито твърда. Можеше всъщност да придобие всяка форма, която той пожелаеше, мека като глина, хлъзгава и чиста като най-фино масло. Някои маски се пропукваха, наистина, но неговата нямаше да се натроши, защото той разбираше истинския смисъл под думите на отдавна мъртвия Щит-наковалня.
„Не горещината троши маската, а лицето под нея, когато маската престане да приляга.“
„Добре запомни този ден, Танакалаян. Свидетел си на сътворяването на заблуда, на оформянето на героично време. Поколения след днешния ден ще възпяват лъжите, съградени тук, и толкова огън ще има в очите им, че всяко съмнение ще бъде прогонено. Ще вдигат маските на миналото с драматичен трепет и ще оплакват настоящия си упадък.“
„Защото това е оръжието на историята, когато се роди от криви корени. Това са лъжите, които всички ние преживяваме, и те са всичко, което ще дадем на своите деца, за да се предават през поколенията, всеки режещ ръб на неверие огладен, докато се движат от ръка на ръка.“
„В лъжа Кругава върви сред своите братя и сестри, обвързва ги със съдбата, която очаква всички. В лъжата този миг история е чист, пленен в езика на героите. Няма нищо за съмнение тук.“
„Ние, героите, в края на краищата знаем кога да поставим маските. Знаем кога очите на неродените са се спрели на нас.“
„Покажи им лъжите, всички.“
И тъй, Щит-наковалня Танакалаян се усмихваше, а цинизмът зад усмивката оставаше скрит от братята и сестрите. Още не беше време за него. Още не, но скоро.
Боен водач Гал заметна черното наметало с пера на раменете си и си сложи шлема с клюн на врана. Намести на лявото си бедро тежкия тълвар и закрачи към коня си. Насекоми кръжаха в сумрачния въздух като крилати прашинки. Гал изкашля и се изхрачи, преди да се метне на седлото.
— Защо войната винаги носи пушек?
Двамата млади вестоносци Сълзи срещу него се спогледаха неразбиращо.
— И не просто обикновен пушек — продължи Бойният водач и смушка коня си, за да мине между двамата. — Не, този е от мръсния. Плат. Коса. Лепне на езика като катран, чегърта те в гърлото. Проклета от Пропада гадост, това е този пушек.
С вестоносците Сълзи двете страни Гал пое по пътя.
— Йелк, казваш, че между тях имало баргасти?
Съгледвачът отляво кимна.
— Два, може би три легиона, Боен главатар. Държат левия фланг.
— Никога досега не съм се бил с баргасти — изсумтя Гал. — Нямаше много останали в Седемте града, а и те бяха далече на североизток от земите ни, поне доколкото помня. Застрашителни ли изглеждат?
— Недисциплинирани изглеждат — отвърна Йелк. — По-непохватни, отколкото очаквах, и носят броня, която сякаш е направена от коруби на костенурки. Косите им стърчат нагоре като клин и с цялата тая боя по лицата изглеждат като побъркани.
Гал го погледна и попита:
— Знаеш ли защо вие двамата ме придружавате на тези преговори, а не някой от офицерите ми?
— Защото не сме незаменими, Боен водач — отвърна Йелк.
— И аз не съм.
— Тук няма да се съгласим с вас.
— Радвам се да го чуя. Е, ако се изсерат на знамето на мира, какво ще направите двамата с Ганап?
— Ще поднесем телата си между вас и оръжията им, Боен водач, и ще се бием, докато вие се измъкнете.
— Ако не успеете да спасите живота ми, тогава какво?
— Убиваме командира им.
— Стрели?
— Ножове.
— Добре — каза Гал напълно доволен. — Младите сте бързи. А вие двамата сте по-бързи от повечето, поради което сте вестоносци Сълзи. Може би — добави той — ще си помислят, че сте ми деца, а?
Пътеката продължи нагоре и след това се заизвива надолу и се сля с широк каменен път. На кръстовището три ниски четвъртити хамбара бълваха стълбове черен дим. Разхищение — местните бяха запалили реколтата си, вместо да я отстъпят на хундрилите. Вредителският манталитет дразнеше Гал — сякаш войната бе оправдание за всичко. Помнеше една история, която беше чул от малазанец — Юмрук Кенеб беше май, — за отряд от кралската стража в град Блур в Кюон Тали. Та значи стражите, обкръжени на един площад, използвали деца като живи щитове срещу стрелците на императора. Лицето на Дасем Ълтър потъмняло от отвращение и той заповядал да докарат обсадни оръжия и да хвърлят мрежи вместо стрели, а след като всички войници били оплетени и свалени, Първият меч пратил войниците си да изтръгнат децата от ръцете им. От всички врагове на империята при командването на Дасем Ълтър тези стражи били единствените, които били набучени на колове и оставени да издъхнат бавно, в ужасни мъки. Някои неща са неизвиними. Е, Гал щеше първо да им одере кожите на ония кучи синове.