Хетри, третата й дъщеря, пристъпи напред и рече:
— Важен е твоят живот, майко…
— О, яж ми лайната. Ако можеше да се престориш на хундрил, за да забиеш нож в гърба ми, сега щяха да са четирима на преговорите, не трима. Иди си играй с брат си и не ми казвай какви ги вършите с него. Искам поне веднъж да задържа храната в стомаха си. — Протегна ръце и двама роби й сложиха ръкавиците. Трети стегна оръжейния колан над месестите й бедра, четвърти чакаше ред, притиснал шлема до гърдите си.
Щом Хетри се оттегли — след няколко отровни погледа, хвърлени към майка й, — кралицата се обърна към Бойния главатар на гилките.
— Идваш ли с мен да видим дали имат по-добро предложение за теб, Спакс?
Баргастът се ухили и острите му зъби лъснаха.
— Хундрилите вероятно държат повече от съкровищата ви, отколкото ти, Огнекоса. Но гилките са верни на думата си.
— Предполагам, че оня, когото наричаш Туул, ще се напикае от смях, ако те чуе — изсумтя Абрастал.
Широкото плоско лице на гилка помръкна.
— Ако не беше кралица, жено, щях да те окуця.
Тя пристъпи към него и го плесна по рамото. Бронята му беше от раковини.
— Хайде да ги видим пак тия зъбки, Спакс, докато вървиш до мен и ми кажеш всичко за това с окуцяването. Ако е толкова гадно, колкото подозирам, бих могла да го приложа за някоя от дъщерите ми. Е, за повечето от тях всъщност.
Дръпна шлема от ръцете на роба и тръгна по пътя. Спакс тръгна до нея, а охраната й побърза да ги настигне.
— Дъщерите ти имат нужда от бой с камшик — каза Бойният главатар на гилките. — Тези, които познавам поне.
— Дори и Султата ли? Вдигаш й бедрата трета нощ вече — голям рекорд за нея между другото. Сигурно й харесва варварският начин.
— Особено нея, Огнекоса. Упорита, настойчива — всеки баргаст освен гилк вече щеше да е умрял от изтощение. — Изсмя се. — Харесваш ми, тъй че окуцяването ще ти се размине.
— Но раната, наречена Туул, още не е зараснала, нали?
Той кимна.
— Разочарованието е като рак, кралице.
— Кажи ми за това — отвърна тя; мислеше си за съпруга си и за още няколко неща освен това.
— Значи на жената й отсичат краката и тя не може да откаже на никой мъж или жена, на лагерно куче дори.
— Разбирам. Заплаши ме още веднъж с това, Спакс, и ще ти отсека кура и ще го дам за храна на любимия си трупен плъх.
Той се ухили.
— Виждаш ли ги тия зъби?
— Така е по-добре.
Тримата хундрили чакаха на пътя, все още на седлата, но когато групата на Болкандо се приближи, воинът с наметалото от пера слезе на земята и направи три крачки напред. След миг двамата му спътници направиха същото. Конете не помръднаха.
— Гледай ти! — промълви възхитена Абрастал. — Покажете ми един кон на Болкандо, който просто си стои така, след като юздите са пуснати.
— Конни воини — каза Спакс. — По-близки са с конете си, отколкото с жените, съпрузите и децата си. Ужасно е да се биеш с тях, кралице. Хм, помня как ривите…
— Не сега, Спакс. И се задръж назад, сред войниците ми. Наблюдавай. Слушай. Не казвай нищо.
Гилкът сви рамене.
— Както желаеш, Огнекоса.
Въпреки волята си Абрастал бе принудена да признае, че първото впечатление от Боен водач Гал на Изгорените сълзи я притесни. Имаше острите хищни очи на ловна птица. Наближаваше шейсетте, но имаше здравата фигура на ковач. Черните татуировки на сълзи се стичаха по мършавите му скули и изчезваха в стоманеносивата брада. Огромното наметало от пера на врани бе твърде тежко, за да се носи във въздуха зад него, докато крачеше към нея, и вместо това висеше на гънки отстрани, все едно той непрекъснато излизаше от устие на тъмна пещера. Люспите на черната му ризница бяха с форма на сълзи по широката гръд и се издължаваха като напластени пера по раменете.
Двамата му телохранители — младеж и девойка — изглеждаха на не повече от деветнайсет, но имаха същия хищен блясък в тъмните очи. Споходи я внезапен образ как ги взима в ложето си и нещо сладко потръпна под закръгления й корем. Младите бяха най-добрите, все още незатънали в самообслужващи навици и какво ли още не, податливи на господството й, на добре премерените й техники на обучение, които някои можеше да нарекат покваряване. Какво пък, любовниците й никога не се оплакваха, нали?
Кралицата примига, за да се измъкне от разсейването, и погледът й отново се съсредоточи върху Бойния водач. Беше научила нещо за култа, който обвързваше тези хундрили. Изпитали бяха благоговение, а след това и преклонение пред враг, когото видели на бойното поле — необичайна идея, трудно й беше да го повярва. Толкова… чужда. Все едно, който и да беше този командир — който в смъртта си бе намерил поклонници между враговете си, — трябваше да е притежавал необикновени добродетели. Едно нещо не можеше да се отрече — тези диваци бяха фатално подценени.