— Това ли е?
Гал направи гримаса.
— Ние не искаме кралството ви. Никога не сме го искали.
Тя знаеше, че би трябвало да се почувства обидена, но моментът за подобни глезотии трябваше да изчака.
— Боен водач, разберете. Зловредните актове на търговските къщи, които доведоха до тази война, сами по себе си бяха нарушения на официалната политика на краля…
— Погрижихме се онези крадци да загинат първи, ваше величество.
— Тези, които са убили, бяха само върхът на отровения нож. — Тя се извърна, кимна на един от офицерите си и той поведе напред четирима войници, които носеха кожен вързоп, достатъчно голям, за да побере цяла хундрилска шатра. Сложиха го на земята, развързаха двата края и го разгънаха.
Вътре имаше половин дузина тела… всъщност почти само обвивките им.
— Това са главните агенти — поясни Абрастал. — Вярваха, че са в пълна безопасност в столицата. Както можете да видите, останали са само кожите им — нашите Наказатели са опитни в такива неща. Приемете ги като доказателство за нашето признание за несправедливостите, които са ви били причинени. Ваши са, ако ги искате.
Хищните очи на Гал се впиха в нея.
— Изкусен съм — заговори той бавно — да се откажа от заявената си незаинтересованост да завземам кралството ви, макар и само от състрадание към народа ви, ваше величество.
— Придържаме се към правосъдие — сопна се Абрастал — по свой начин. И съм искрено изненадана от чувствителността ви, Боен водач. Историите, които съм чувала за навиците на диваците, стане ли дума за изобретяването на жестоки мъчения…
— Не важат за нас — прекъсна я Гал с желязно твърд тон, но след миг като че ли изведнъж се успокои. — Освен ако не се случи да ни ядосат много. Все едно, погрешно ме разбрахте, ваше величество. Това, че кралството ви е отечество на граждани от всякакъв тип, които не познават никакви задръжки — не, още по-лошо, които са готови да се държат така с чужденци, без да си дават сметка, че се явяват представители на своя народ — и своето кралство, — ми говори за вашата самоомраза.
— Самоомраза. Разбирам. А ако вие бяхте кралят на Болкандо, Боен водач, какво бихте направили?
— Бих обявил лъженето за най-голямото престъпление.
— Интересна идея. За жалост обикновено най-големите лъжци са хората на върха — точно така остават там в края на краищата.
— Аха, значи не трябва да вярвам и една дума от това, което казвате?
— Можете да ми вярвате, защото не мога да измисля никакви лъжи, които биха ми спечелили нещо.
— Защото мечът ми виси над гърлото ви.
— Точно така. Но лъжите, за които говорех, са тези, които елитът използва, за да поддържа нужните различия, ако ме разбирате.
— Разбирам ви. — Този път я погледна с остро любопитство. — Ваше величество, това се оказа крайно интересно. Но мога ли да ви попитам нещо — защо сте тук вие, а не вашият съпруг, кралят?
— Освен да се изправя срещу външни заплахи, ролята на моя легион Евъртайн е да налага контрол в кралството — и сред населението му.
Той кимна.
— Значи присъствието ви тук има двойна цел.
— Като посланието, поднесено на съперниците ни в двореца — и моля, не се обиждайте от това, — е по-важната цел. — Тя се усмихна и добави: — Освен ако наистина не се стремите към завоевание.
— Съпругът ви влага много вяра във вас, ваше величество.
„Няма никакъв избор.“
— Да, и с основание.
— Приемате ли исканията?
— Да, Боен водач, с известни изменения.
Той присви очи.
— Назовете ги.
— Водата, която ви осигуряваме, ще се удвои и ще се даде безплатно. Също така ще удвоим фуража, който ще ви трябва за животните, защото знаем за Пустинните земи много повече от вас и нямаме желание да ви направим лъжци, когато твърдите, че никога няма да се върнете в Болкандо. — Замълча и кривна глава. — Отвъд Пустинните земи ще намерите десетината кралства Коланси. Боен водач, допускам, че няма да се вслушате в съвета ми, но все пак ще ви го дам. Нищо ценно няма да намерите там. Всъщност ще намерите нещо невъобразимо ужасно.
— Ще ни кажете ли повече, ваше величество?
— Ако желаете.
— Тогава може ли да помоля да не го правите, преди да се уреди присъствието или на Смъртен меч Кругава, или на адюнкта Тавори.
— Тези, които назовахте, и двете са жени, нали?
— Да.
— Ще се чувствате ли… не на място тогава?