— Да, но не по причини, за които вероятно си мислите, ваше величество.
— Тогава ще чакам с нетърпение това височайше събиране, Боен водач.
И за първи път Гал й се поклони.
— Кралице Абрастал, за мен беше удоволствие.
— Убедена съм. В мир ли сме вече?
— Да.
Тя хвърли поглед към одраните кожи.
— А тези?
— О. Ще ги вземем. Воините ми ще трябва да ги видят, това ще облекчи гнева им. А за някои — ще утеши скръбта им по паднали близки.
И отново се поклони и се обърна, за да си тръгне, но Абрастал каза:
— Боен водач.
Той отново се извърна към нея, с въпрос в очите.
Кралицата се поколеба.
— Когато говорихте за мненията на хората ви… за тези морски пехотинци на Малазанската империя, имаше ли истина в думите ви?
Той изправи рамене.
— Ваше величество. Макар с великия Колтейн от клана на Враните да имаше много уикци, имаше и морски пехотинци. Заедно те придружиха трийсет хиляди бежанци през една трета континент, и всяка стъпка в този поход беше война.
— Погрешно ли съм разбрала тогава, Боен водач? Не е ли паднал Колтейн? Не е ли загинал? И всички с него?
Очите на воина изведнъж се състариха.
— Падна. Всички загинаха — уикците, морската пехота.
— Тогава не разби…
— Загинаха, ваше величество, след като спасиха тези трийсет хиляди бежанци. Загинаха, но победиха.
И понеже тя явно нямаше какво повече да му каже, Гал кимна, обърна се и тръгна към коня си. Двамата му млади телохранители минаха покрай нея, за да вземат вързопа с обезплътените и обезкостени търговци. Абрастал улови погледа на момчето и му намигна. Ако беше болкандо, щеше да се ококори в отговор, но той й се усмихна широко.
Онова тъмно нещо в нея оживя отново.
Спакс изведнъж се озова до нея: гледаше Гал, който яхна коня си и остана да седи неподвижен в седлото, за да изчака младите воини.
— Помня добре малазанските морски пехотинци — измърмори Спакс.
— И?
— Гал не излъга. По-упорита сган от тях светът не е виждал.
Абрастал си помисли за Коланси.
— Да, ще им трябва упорство.
— Огнекоса, ще ги придружим ли до границата?
— Кого?
— Всички тях. Хундрилите, перишите, Ловците на кости.
— Дори не знаех, че Ловците на кости влизат в наша територия.
— Може да не го направят, след като необходимостта отпадна.
— Легионът Евъртайн ще придружи тези хундрили и перишите. Изглежда обаче, че се замисля някаква форма на среща между поне двама от тримата командири — и Гал, изглежда, смята, че ще е скоро. Бих искала да поговоря с тях. Съответно ти и твоите гилки ще се прикрепите към мен — и ако се наложи да прехвърлим границата, ще го направим.
Спакс оголи острите си зъби.
— Може да помолиш Бойния водач, кралице.
— Мисля, че вече бях поканена…
— Не това. — Той кривна брадичка. — Палето.
Абрастал се намръщи.
Бойният главатар на гилките се изсмя гърлено.
— Каза ми да наблюдавам внимателно, Огнекоса.
Тя рязко се обърна и закрачи към легиона си.
— Рава ще плати за всичко това.
— Вече е платил, както разбирам.
— Не достатъчно. Ще го тормозя, докато не остарее, не побелее и не му окапят всичките зъби.
— Гал е отвратен от народа ви.
— Аз също, Спакс.
Той се изсмя отново.
— Престани да се държиш така самодоволно. Стотици, може би хиляди войници болкандо са загинали днес. Всъщност мислех да използвам твоите гилки за един от щипците — нямаше да си толкова самодоволен, ако го бях направила.
— Щяхме просто да продължим в марш, Огнекоса.
— Засипани със стрели.
— О, щяхме да оставим свои по пътя, да, но щяхме да пристигнем когато трябва и да нанесем възмездие.
Тя се замисли над това и заключи, че не е просто самоувереност. „Трябваше да си вземем поука от сполетялото Ледерийската империя. Ах, Болкандо, светът извън нас наистина е много голям. И колкото по-скоро го отпратим по пътя му, толкова по-скоро ще можем да се върнем към своята оргия от хитрувания и интригантство.“
— Виждам носталгия в очите ти, Огнекоса.
— Престани да виждаш твърде много, Спакс.
Мъжът до нея се засмя за трети път и й се дощя да удари с юмрук грозното му лице.
Обзет от нетърпение, Гал остави вестоносците Сълзи да се оправят с подаръка и препусна сам към лагера. Страхотна жена беше тази кралица. Гъста дълга коса с цвета на пламъци. Достатъчно яка, за да се счепка с Кругава — с някой щастлив мъж за награда. „И ми се ще да видя тая борба. Ха, тия двете могат да ме объркат дали съм бил в леглото с жена или с мъж.“ Тази мисъл го развесели и той се размърда в седлото. „Ташаците на Бълт, зарежи го това, стар глупак такъв.“
Подозираше, че няма да приключат скоро с Абрастал и нейния легион Евъртайн. Чак до границата и може би отвъд нея дори. Но не очакваше измяна — хундрилите бяха направили достатъчно, за да накарат тези глупаци да са честни — честни с онова боязливо свръхусърдие, което толкова допадаше на Гал. Войната понякога постига необходимото. Винаги е по-лесно — и по-изгодно — да си имаш работа с наплашен противник.