Беше напълно доволен от начина, по който бяха протекли преговорите, макар в душата му да си оставаше известно притеснение, като плъх в юртата, загризал пръстите на краката му. „Коланси. Какво знаеш, адюнкта? Какво е това, което не ни казваш?“
„Мрънкаш като старец, разтреперан под кожите, Гал. Хундрилите, Сивите шлемове на перишите и Ловците на кости. Никоя армия не може да се надява да устои срещу нас заедно. Болкандо е малка страна. Кралица Абрастал управлява едно дребно, незначително владение. А единствената империя, която познава, е разбитата от морската пехота.“
„Не, няма от какво да се боим. Все пак обаче ще е добре да научим какво знае кралицата.“
Неколцина офицери на крила и подкрила го очакваха в края на лагера. Той спря пред тях и ги огледа намръщено.
— Изглежда, че все пак искат да си запазят кралството. Разгласете: край на враждебните действия. Отзовете отрядите.
— А крилата, които нападат армиите по фланговете им? — попита един.
— Твърде късно е да направим нещо за това, но пратете вестоносци в случай, че боевете продължават. Заповядайте им да се оттеглят към главния лагер — и никакво плячкосване по пътя!
— Боен водач — каза друг воин, — жена ви е пристигнала и ви очаква в палатката ви.
Гал изсумтя и подкара коня напред.
Намери я просната в походното му легло, гола и наедряла както може да наедрее само бременна жена. Изгледа я накриво, докато смъкваше наметалото си.
— Жено.
Тя го погледна с премрежени очи.
— Мъжо. Как върви убиването?
— Приключи. Засега.
— О. Колко тъжно за теб.
— Отдавна трябваше да те удавя в някоя река.
— Предпочиташ да те тормози призракът ми вместо тази пищна плът?
— Би ли го правила? Да ме тормозиш.
— Не задълго. Бих се отегчила.
Гал започна да развързва бронята си.
— Все пак няма ли да ми кажеш чие е?
— Има ли значение?
— Значи все пак може да е мое.
Тя примига и погледът й стана малко по-съсредоточен.
— Гал Иншикалан, ти си на петдесет и шест години. Мачкал си топките си на конски гръб вече над четири десетилетия — никой хундрил на твоята възраст не може да заплоди жена.
Той въздъхна.
— Това е проблемът. Всичките го знаят.
— Унизен ли си, мъжо? Не мислех, че е възможно.
Унижение. Е, макар никога да не беше го искал, той също бе унизявал достатъчно тази жена, негова съпруга през по-голямата част от живота му. Беше на петнайсет тогава. Тя беше на десет. В онези дни не можеха да лягат заедно дори когато се ожениха, докато не й дойде първата кръв. Помнеше женското празненство, когато най-после дойде времето на жена му — увиха пребледнялото момиче и го отнесоха за нощ на тайни истини, и онова, което дотогава бе едно уплашено дете, на следващата заран се върна при него с толкова вещ поглед в очите, че той… се разколеба, без никаква причина се чувстваше глупаво, и от него ден това, че беше с пет години по-голям от нея, бе престанало да има значение. Всъщност като че ли тя беше по-голямата от двамата. По-мъдра, по-сигурна в себе си и по-силна във всяко отношение.
Прекланял се беше пред тази истина през всичките години, откакто бяха заедно. Всъщност все още се прекланяше, осъзна той с внезапен смут.
Стана и погледна жена си, мъчеше се да намери думите, които му липсваха, за да й каже това. И други неща също.
В очите й, докато го гледаше и тя, нещо…
Някой извика пред палатката.
Тя извърна лице.
— Бойният водач е призован.
И особеният миг свърши. Просто ей така. Отлетя, и край. Гал се обърна и излезе.
Беше съгледвачката, която бе пратил с Ведит. Оцапана със засъхнала кръв и прах, вмирисана на смърт. Гал се намръщи.
— Толкова скоро?
— Съкрушихме ги, Боен водач. Но Ведит е мъртъв.
— Ти ли пое командването?
— Да.
Докато той се мъчеше да си спомни името й, тя продължи:
— Боен водач, той поведе първия щурм — строят ни бе съвършен. Конят му стъпи в змийска дупка и Ведит изхвърча от седлото. Падна лошо, счупи си врата. Видяхме как тялото му се отпусна, след като се претърколи, и разбрахме.
Гал кимаше. Такива неща се случваха, да. Неочаквани, невъзможни да ги предвидиш и избегнеш. Копитото, сенките по неравния терен, очите на коня, дупката, всичко се слива в един фатален миг. Човек можеше да полудее, ако се замисляше твърде много за такива неща, можеше да изпадне във всепоглъщащ гняв. Към игрите на слепия шанс, към тези жестоки, горчиви игри.