Видя различно минало. Минало, което се разгърна след избори, които не бяха направени. Видя познатото пленено в непознатост. Присвито край огньове, докато в мрака отвън виеха ветрове и се движеха нови неща. Провалени възможности терзаеха него и расата му. Коварен съперник се прокрадваше хлъзгав като влечуго в мъхнатите храмове на иглолистни гори, плъзгаше се покрай тъмни потоци, а животът се превърна в ровене из отдавна убит дивеч и мръщене над счупени сечива от камък, различни от всичко, което бе виждал. Това — всичко това — осъзна той, беше бавният провал, който, в собственото му минало, бе избегнат.
С ритуала на Телланн. Запечатването на живи души в безжизнена кост и плът, пленяването на искри в съсухрени очи.
Тук, в това друго място, не беше имало ритуал. А ледът, който в неговия свят бе играчка за Джагът, тук вдигаше непреодолими прегради. Навсякъде светът се свиваше. Разбира се, пред такива предизвикателства се бяха изправяли и преди. Страдаха, мнозина умираха, но все пак надвиваха и оцеляваха. Този път обаче беше различно.
Този път имаше непознати.
Не знаеше защо му се показва това. Някаква нелепо подробна лъжеистория, която да го терзае? Твърде сложна, твърде напрегната в подробностите си. Имал беше рани, които можеше да се отворят. Да, видението му се надсмиваше, но в мащаб по-широк от личните му провали. Показваше му се вродената слабост на собствената му раса — изпитваше чувствата на онези последни оцелели в онзи друг, горчив свят, мъглявото знание за неща, които стигат до своя край. Краят на семейства, краят на приятели, краят на…
Краят всъщност на единственото нещо, което никога не подлежи на оспорване. „Продължението. Казваме си, че всеки от нас трябва да се спомине, но че расата ни ще продължи да живее. Това е най-дълбоко заровеният корен, който подхранва самата ни воля да живеем. Отсечи този корен и животът угасва. Засъхва безцветен, заглъхва.“
Подканен беше да заплаче за сетен път. Да заплаче не за себе си, а за своя вид.
„Кога капна последната сълза на Имасс? Пръстта, която я пое, усети ли колко е различен вкусът й от този на всички други, капнали преди? По-горчива ли беше? По-сладка? Опари ли пръстта като киселина?“
Видя тази сълза, убийствената й капка проточена в безкрайността, пътуване твърде бавно, за да може да се измери. Но знаеше, че това, което вижда е заблуда. Последният, който умря беше с пресъхнали очи — Онос Т’уулан беше видял мига тук, в това лъжливо минало — окаяният смелчак, който лежеше вързан и окървавен и чакаше костения нож с кремъчни зъбци в ръката на непознат. Те също бяха гладни, отчаяни, тези непознати. И щяха да убият Имасс, последния от неговия вид, и щяха да го изядат. Да оставят натрошените му кости пръснати на пода на тази пещера, с всички други, а след това, във внезапен суеверен ужас, непознатите щяха да избягат оттук, да не оставят нищо след себе си, за да не ги намерят онеправданите призраци по пътеките на терзанието.
В онзи друг свят краят на вида на Туул дойде с удара на един нож.
Някой виеше, плът се напрягаше до пръсване от напора на гнева.
Децата на Имасс, които изобщо не бяха техни деца, но наследници все пак, бяха наводнили света с вкуса на кръвта на Имасс на езиците си. Просто поредната плячка, преследвана и убивана с нищо повече от смътно безпокойство, затаено дълбоко вътре като дамга на грях, на ужас от първото престъпление.
„Синът поглъща бащата. Ядрото на хиляди митове, на хиляди полузабравени сказания.“
Съпричастие се изтръгна от него. Воят, който чу, изригваше от собственото му гърло. Гневът биеше като юмруци вътре в тялото му, демонично същество, жадно да излезе навън.
„Те ще платят…“
Но не. Онос Т’уулан залитна напред, овързаните с кожи стъпала изскърцаха по замръзналите мъхове и лишеи. Щеше да излезе от тази проклета, ненавистна съдба. Щеше да се върне в следсмъртния рай на своя свят, където ритуалите носеха и проклятие, и спасение. Нямаше да погледне назад. Сляп беше като звяр, тласнат до ръба на пропастта, но беше все едно. Онова, което го очакваше, беше смърт по-добра от тази смърт…
Видя конник пред себе си, изгърбен и закачулен, яхнал мършав сив кон, от който не излизаше дъх. Видя извит лък на риви, стиснат в костелива ръка, и осъзна, че познава този ездач.