Наследникът.
Туул спря на двайсет крачки от него.
— Не може да си тук.
Главата леко се кривна и блясъкът на единственото око проби тъмнината под качулката.
— Нито ти, стари приятелю, и все пак сме тук.
— Отдръпни се, Ток-младши. Пусни ме да мина. Спечелил съм си това, което ме чака отвъд. Това, при което ще се върна, е мое. Ще видя отново стадата, огромните ай и ранагите, оукрал и анкор. Ще видя своите близки и ще тичам в сянката на тенагите с големите бивни. Ще взема на коленете си засмяно дете. Ще покажа на децата бъдещето им и ще им кажа как всички ние ще продължим, безкрайно, защото тук ще намеря вечност от желания, изпълнени завинаги. Ток, приятелю, не ми отнемай това. Не ми го отнемай, след като ти и расата ти ми отнехте всичко друго.
— Не мога да те пусна да минеш, Туул.
Нашарените с белези ръце на Туул се свиха в юмруци.
— Заради обичта помежду ни, Ток, не прави това.
В другата ръка на Ток се появи стрела, тетивата звънна и по-бърза от погледа на Туул, стрелата блесна във въздуха и се заби в земята в краката му.
— Аз съм мъртъв — каза Туул. — Не можеш да ме нараниш.
— И двамата сме мъртви — отвърна Ток с чужд и студен глас. — Краката ще ти взема и ще те оставя плувнал в кръв, осакатен и в ужасна болка. Няма да минеш.
Туул пристъпи напред.
— Защо?
— Гневът гори ярко в теб, нали?
— Бездната да го вземе гнева — омръзна ми да се бия! Приключих с всичко това!
— Вкусът на кръвта на Имасс е на езика ми, Онос Т’уулан.
— Искаш да се бия с теб ли? Добре. Нима си въобразяваш, че жалките ти стрели могат да повалят един Имасс? Прекършвал съм врата на мъжки ранаг. Пронизвали са ме. Премазвал ме е оукрал. Когато расата ми ловува, поваляме плячката си с голи ръце и това тържество се изкупва с прекършени кости и болка.
Втора стрела се заби в земята.
— Ток… защо правиш това?
— Не трябва да минеш.
— Аз… дарих те с име на Имасс. Не осъзна ли величината на тази чест? Не разбра ли, че никой друг от расата ти не е получавал такова нещо? Нарекох те приятел. Когато умря, плаках.
— Сега те виждам в плът, с всичко, което имаше върху костите някога.
— Виждал си го и преди, Ток-младши.
— Не съм…
— Не ме позна. Извън стените на Черен Корал. Намерих те, но дори лицето ти не беше твоето. Променихме се и двамата. Ако можех да се върна… Ако можех да се върна, нямаше да позволя да ме подминеш. Щях да те накарам да разбереш.
— Това няма значение.
Нещо се прекърши в Онос Т’уулан. Той извърна очи.
— Да, може би няма.
— В равнината на Оул’дан ти видя как загинах.
Туул залитна като ударен с юмрук в гърдите.
— Не знаех…
— И аз, Туул. Ето как се завъртат истините, пълен кръг, с цялото изящество на проклятие. Не те познах при Черен Корал. Ти не ме позна в равнината. Съдбите имат навика… да се напасват. — Ток помълча, после се засмя горчиво. — А помниш ли когато се срещнахме в подножието на Морн? Виж ни сега. Аз съм изсъхналият труп, а ти… — Потрепери, поразен сякаш от невидим удар, но бързо се съвзе. — В равнината, Онос Т’уулан. За какво дадох живота си? Помниш ли?
Горчивината в устата на Туул беше непоносима. Искаше да закрещи, искаше да издере очите си.
— За живота на деца.
— Можеш ли да направиш същото?
По-дълбоко от стрели го поразиха ужасните му думи.
— Знаеш, че не мога — изхриптя Туул.
— Не искаш, имаш предвид.
— Те не са мои деца!
— Намерил си гнева на Имасс. Гнева, от който те избягаха, Туул, с Ритуала. Видял си истината на други минали времена. А сега искаш да избягаш, да избягаш от всичко. Наистина ли вярваш, Онос Т’уулан, че ще намериш мир? Мир в самозаблуда? Този свят зад мен, който търсиш — ще го заразиш с лъжите, които си казваш. Всеки детски смях ще звучи кухо, а погледът в очите на всеки звяр ще ти казва, че те виждат вярно.
Третата стрела го улучи в лявото рамо, завъртя го, но не го събори. Туул посегна към нея, счупи я, изтръгна я и захвърли края с перата. Зад гърба му кремъчният връх с една педя от стрелата падна на земята.
— Какво… какво искаш от мен?
— Не бива да минеш.
— Какво искаш?!
— Не искам нищо, Туул. Нищо не искам. — И сложи на тетивата нова стрела.
— Убий ме тогава.
— Ние сме мъртви — каза Ток. — Това не мога да направя. Но мога да те спра. Обърни се, Онос Т’уулан. Върни се.
— Към какво?
Ток-младши замълча, за първи път сякаш разколебан в тази безмилостна среща.
— Ние сме виновни — промълви той бавно. — За толкова много минали времена. Ще бъдем ли някога принудени да отговорим за което и да е от тях? Чакам съдбите да се напаснат. Чакам отровната им красота.