— Искаш да ти простя ли? Да простя на расата ти ли, Ток-младши?
— Веднъж, в град Мот, обикалях един пазар и се озовах пред много редици пискливи маймуни, блатните обитатели. Вгледах се в очите им, Туул, и видях страданието им, копнежа им, ужасното им престъпление да живеят. И въпреки всичко това разбрах, че просто не са достатъчно разумни. Да откажат прошка. Вие, Имасс, сте. Така че не ни прощавайте. Никога не ни прощавайте!
— Трябва ли да бъда оръжието на самоомразата ви?
— Де да знаех.
В тези три думи Туул чу приятеля си, мъжа в безизходица, който се мъчи да си спомни кой е, да върне себе си.
Ток продължи:
— След Ритуала вие избрахте погрешния враг за своята безкрайна война на възмездие. Щеше да е по-справедливо, не мислиш ли, да обявите война на нас, човешките същества. Може би един ден и Силвърфокс ще осъзнае това и ще избере за немрящите си армии нов враг. — Сви рамене. — Стига да вярвах в справедливостта… да можех да си въобразя, че е способна да разбере достатъчно ясно. Че вие и само вие, Т’лан Имасс, можете да се заемете с необходимия акт на възмездието — заради всички онези пискливи маймуни и всички онези тъй наречени по-низши същества, които паднаха и падат под неразумно алчната ни страст.
„Изрича думите на мъртвите. Сърцето му е студено. Единственото му око вижда и не трепва. Той е… изтерзан.“
— Това ли очакваше, когато умря? — попита Туул. — А Портата на Гуглата?
Лъснаха зъби.
— Заключена.
— Как е възможно това?
Следващата стрела пръсна капачката на дясното му коляно. Туул изрева от болка и рухна. Сгърчи се, огън прониза крака му. Болка… на толкова много пластове, наслагваше се и се трупаше — раната, убийството на едно приятелство, смъртта на една обич, история, запищяла сред вихрушка от пепел.
Конски копита бавно изтупаха към него.
Туул примига да махне сълзите и се взря в полуизгнилото лице на стария си приятел.
— Онос Т’уулан, аз съм ключът.
Болката беше смазваща. Не можеше да проговори. Пот защипа очите му, по-жестоко от сълзите. „Моят приятел. Единственото останало в мен е убито. Ти го уби.“
— Върни се — промълви Ток с неизмерима умора.
— Аз… не мога да вървя…
— Това ще мине, щом се обърнеш. Щом тръгнеш обратно по пътя си. Колкото по-далече отиваш… от мен.
С оцапани от кръв ръце Туул изтръгна стрелата от коляното си. Едва не припадна от болка и остана да лежи задъхан.
— Намери децата си, Онос Т’уулан. Не кръвните. Децата на духа.
„Няма ги, кучи сине. Както сам каза, ти и твоята раса ги убихте всичките.“ Разплакан, той се изправи и се обърна към пътя, по който бе дошъл. Осеяни с камъни ниски хълмове, сиво ниско небе. „Отне ми всичко…“
— И изобщо не сме свършили — каза зад него Ток.
„Отхвърлям вече обичта. Прегръщам омразата.“
Ток мълчеше.
Повлякъл осакатения си крак, Туул тръгна.
Ток-младши, който някога бе Анастер Първородния от Мъртвото семе, който някога бе малазански войник, едноок и син на изчезнал баща, седеше на гърба на немрящия си кон и гледаше куцукащия към далечната верига хълмове сломен воин.
Когато Туул най-сетне се скри от очите му, Ток погледна надолу. Единственото му око зашари по петната кръв по сухите треви, по лъсналите стрели, една счупена, другата не, по забитите в полузамръзналата пръст. Стрели, направени от ръцете на самия Туул, така отдавна, в една далечна равнина.
Изведнъж се преви като прободено в корема дете. От устата му се изтръгна окаян хлип. Тялото му потрепери, костите изпращяха в сухите стави и той заплака без сълзи, само хрипове излизаха от сухото му гърло.
— Това, че те принуждавам да правиш такива неща, не ме радва, Вестителю — чу се глас пред него.
Ток-младши простена, овладя се, изправи се в седлото и окото му се впи в древната гадателка на кости, застанала на мястото на Туул. Оголи потъмнелите си изсъхнали зъби и изръмжа:
— Ръката ти бе по-студена и от тази на Гуглата, вещице. Нима си мислиш, че Качулатият ще е доволен от това, че крадеш Вестителя му? Че го използваш по своя воля? Това няма да остане без отговор…
— Няма за какво да се боя от Качулатия…
— Но има за какво да се боиш от мен, Олар Етил.
— А как ще ме намериш, Мъртви ездачо? Тук съм, но и не съм. В живия свят съм свита под кожи, спя под ярки звезди…
— Ти нямаш нужда от сън.
Тя се изсмя.
— Пазена зорко от един млад воин — когото познаваш добре, нали? Когото нощем преследваш, там, зад очите му — и да, когато разбрах тази истина, той се оказа пътеката ми към теб. А ти ми проговори, помоли ме за живота му и аз го взех под своята опека. Всичко доведе… до това.