— А се бях отказал да вярвам в злото — измърмори Ток. — С колко други смяташ да злоупотребиш?
— С колкото трябва, Вестителю.
— Ще те намеря. Когато другите ми задачи най-сетне свършат, заклевам се, ще те намеря.
— За да постигнеш какво? Онос Т’уулан е откъснат от теб. И по-важното, от твоята раса. — Тя помълча, после добави с нещо като усмивка: — Не знам какво имаше предвид с онази глупост, която успя да избълваш, за Туул, да намерел децата си. Той ми е нужен за други неща.
— Измъквах го от теб, гадателко на кости. Той видя… чу…
— И не можа да разбере. Онос Т’уулан вече те мрази — помисли за това, помисли за обичта му и знай, че за един Имасс омразата е още по-дълбока. Попитай Джагът! Свърши се и никога повече няма да се поправи. Върви си, Вестителю. Освобождавам те.
— Очаквам с нетърпение да те срещна отново, Олар Етил.
Торент рязко отвори очи. Високо горе кръжаха звезди в размътени, обагрени в нефрит петна. Той вдиша дълбоко, но накъсано и потрепери под дебелите кожи.
Стържещият глас на Олар Едит се вряза в тъмното:
— Догони ли те?
Торент не бързаше да отговори. Не и този път. Все още усещаше сухия мухлясал мирис на смърт, все още чуваше тропота на конски копита.
Вещицата продължи:
— По-малко от половината нощ е минала. Спи. Вече ще те пазя от него.
Той се надигна.
— И защо ще го правиш, Олар Етил? Освен това сънищата са си мои, не твои.
Отвърна му хриплив смях.
— Видя ли единственото му око? Как блещука в тъмното като звезда? Чу ли вълчия вой, отекващ от празната яма на онзи, когото той загуби? Какво искат зверовете от него? Може би той ще ти каже, когато най-сетне те догони.
Торент преглътна един отговор и избра друг.
— Аз се спасявам. Винаги.
Тя изсумтя.
— Добре. Той е пълен с лъжи. Ще те използва, както мъртвите често правят със смъртните.
Торент оголи зъби в нощта.
— Като тебе ли?
— Като мен, да. Няма причина да го отричам. Но чуй добре, налага се да те оставя за известно време. Продължи на юг по пътя си. Съживила съм древни извори — конят ти ще ги намери. Ще се върна при теб.
— Какво точно искаш, Олар Етил? Аз съм нищо. Хората ми измряха. Скитам се без цел, все едно ми е дали ще живея, или ще умра. И няма да ти служа — каквото и да кажеш, не можеш да ме принудиш.
— Вярваш, че съм тиранка? Не съм. Аз съм гадателка на кости — знаеш ли какво е това?
— Не. Вещица.
— Да, става, за начало. Кажи ми, знаеш ли какво е соултейкън? Д’айвърс?
— Не.
— Какво знаеш за Древните богове?
— Нищо.
Чу нещо като ръмжене, а след това тя каза:
— Как може да живее твоята раса, толкова затънала в невежество? Какво е историята за теб, воине на Оул’дан? Множество лъжи, които ти печелят слава. Защо толкова се боиш от истината за нещата? Най-тъмните моменти от миналото ви — ти, твоето племе, цялото човечество? Имаше хиляди от моя народ, които не се включиха в Ритуала на Телланн — какво ги сполетя тях? Ами, вие. Където и да се криеха, вие ги намирахте. О, в редки случаи имаше сношения и раждания, мръсно смесване на кръв, но повечето пъти такива срещи свършваха с клане. Виждахте в нашите лица непознатото и познатото — кое от двете ви плашеше повече? Когато ни посичахте, когато изрязвахте месото от костите ни?
— Говориш безсмислици — каза Торент. — Казваш ми, че си Имасс, сякаш съм длъжен да знам какво означава това. Не знам. Нито ме интересува. Умират народи. Изчезват от света. Така е било и ще бъде винаги.
— Ти си глупак. От древната ми кръв тръгна всеки поток на соултейкън и д’айвърс. А кръвта ми, ах, беше едва наполовина Имасс, може би дори и по-малко. Стара съм, колкото не можеш да си представиш, воине. По-стара от този свят. Живяла съм в мрак, вървяла съм в най-чиста светлина, проклинала съм сянката. Ръцете ми бяха нащърбен камък, очите ми запалиха първите огньове, краката ми се разтвориха за първото смъртно дете. Знаят ме с толкова много имена, че дори съм забравила повечето.
Надигна се — гнилите кожи висяха от тромавото й тяло, косата й бе като ореол от безумие около сбръчканото й лице, — пристъпи и застана над него.
Внезапен мраз обзе Торент. Не можеше да помръдне. Вдиша с усилие.
Тя продължи:
— Части от мен спят, изтерзани от болест. Други бушуват с яростта на летни бури. Аз съм пиещата родилни води. И кръв. И дъжда от сълзи и маслото на мъките. Не излъгах, смъртни, когато ти казах, че духовете, които почиташ, са мои деца. Аз съм носителката на земното обилие, аз съм жестокият крадец на нуждата, жътварят на страданието.
— Толкова много имена… Еран’ишал, Майката за Ерес’ал — моя първи и най-сантиментален избор. — Сякаш се сепна за миг. — Рат Еваин за Форкрул Ассаил. Каменната кучка за Джагът. Имах лице в мрак, син в сянка, копеле в светлина. Наричали са ме Майката под Планината, Айала Алале, която гледа Лунните градини и вечно чака любовника си. Аз съм Бърн Спящата богиня, в чиито сънища живот цъфти безкрай, макар тези сънища да се кривят в кошмари. Разпръсната съм до самия ръб на Бездната, владетелка съм на повече лица от всеки друг Древен. — Изпъна сбръчканата си костелива ръка с дълги нацепени нокти и бавно сви пръсти. — И той мисли да ме убие! — Изви глава към небето. — Озапти слугите си, Качулати! — Впи отново очи в Торент. — Кажи ми, смъртни! Догони ли те?