Торент я гледаше. Стара вещица, готова да се пръсне от злост и гняв. Мъртвият й дъх вонеше на змии. Ониксът на очите й лъщеше с фарса на живот.
— Може би — рече той — си била някога всички тези неща, Олар Етил. Но вече не. Всичко това е откъснато от теб, нали? Разпръснато и изгубено, когато си предала живота — когато си избрала да се превърнеш в това нещо от кокали…
Ръката замахна, стегна се около врата му. Вдигна го от земята, все едно тежеше по-малко и от ортен, и го запокити. Той рухна на една страна и дъхът изригна от дробовете му.
Тя застана над него, гнилите зъби лъснаха като чуканчета от пушлив кварц.
— Обещана съм! Каменната кучка ще се пробуди наново, в чумни ветрове и всепоглъщащи скакалци, в пожарища, в давеща прах и жежък пясък! А вие ще падате един връз друг, ще дерете плът със зъби и нокти! Ще изберете злото с най-пълно съзнание на това, което вършите — аз ида, смъртни, земята, пробудена за съд! А вие ще коленичите и ще се молите — вашата раса, смъртен, ще превърне жалостта във ваш епитаф, защото нищо няма да ви дам, един-единствен миг на милост не ще отстъпя! — Вече едва дишаше и ревеше безсмислено, обзета от ужасен гняв. — Проговори ли ти той?
Торент се надигна.
— Не — процеди през стиснати зъби и опипа отоците на гърлото си.
— Добре. — Олар Етил се извърна. — Спи тогава. Ще се събудиш сам. Но не си мисли, че си се отървал от мен, изобщо не си го помисляй. — Замълча за миг. — Пълен е с лъжи. Пази се от него.
Торент се присви напред, зяпнал опръсканата с роса земя между кривите й крака. Затвори очи.
„Ще направя каквото ме помоли. Когато дойде времето, ще направя каквото ме помоли.“
Събуди се от вой на вълци. Бавно се надигна, прокара ръка през сплъстената си коса, после придърпа завивките около тялото си. Предутринната светлина гаснеше, почти удавена от блясъка на нефритените резки. Щом ехото от воя заглъхна, Сеток кривна глава… дали не я беше събудило нещо друго? Не можеше да е сигурна. Безмълвието на нощта ги обгръщаше. Тя погледна неподвижната фигура на Кафал. Беше го изтощила от бягане. Всяка нощ, откакто бяха започнали това пътуване, потъваше в дълбок сън веднага щом свършеха оскъдната си вечеря.
Вгледа се в лицето му. Беше измършавял, състарен от лишенията. Знаеше, че още не е стигнал трийсетата година от живота си, но изглеждаше по-стар с десетилетия. Лежеше като мъртвец, но долавяше от него неспокойни сънища. Той отчаяно копнееше да се завърне при своето племе.
„Нещо ужасно ще се случи.“
Тези думи се бяха изтръгвали от него отново и отново, молитва на страх, заклинание, понесено над измъчения му дъх, докато тичаха.
Долови миризма, внезапно появила се плесен в хладния сух въздух. Странни видения за изобилие от живот запърхаха пред очите й, сякаш настоящето се отдръпна, за да покаже този пейзаж в древни времена.
Оазис, естествена градина с пищни цветове и живот. Пъстрокрили птици пееха от палмови клони. Подскачаха маймуни, устите им бяха зацапани от сочни плодове. Малък свят, но пълен, привидно неизменен, недокоснат от нейната раса.
А после надвисна сив облак и я порази необяснимо скръбно отчаяние. Тя ахна. Видя как прахта уляга като дъжд. Сива патина загърна листата, плодовете, чистото доскоро езерце. И всичко започна да умира.
След малко вече нямаше нищо освен черна гнилоч, капеща по стволовете на палмите. Маймуните, покрити с гнойни отоци, с окапала козина се свиваха на кълбо и умираха. Птиците се опитваха да отлетят, но свършваха върху сивата земя, пърхаха и трепкаха, а след това застиваха.
Езерото пресъхна. Ветровете издухаха каквото бе останало, пясъци обкръжиха оазиса и накрая и той изчезна.
Сеток заплака.
Какво бе причинило това? Някаква природна сила? Някоя планина ли беше изригнала, за да изпълни небето с отровна пепел? Или беше горчивият дъх на някой бог? Някой окаян град ли беше изгорял и бе разпръснал във въздуха разлагащи алхимии? Случайно ли бе това оскверняване, или преднамерено? Нямаше отговор на тези въпроси. Имаше само донесената от тях скръб.