А после под тъгата й се надигна подозрение, противно и грозно. „Това… е оръжие. Но кой води война против всичко живо? Против самата земя? Какво изобщо може да победи в такава война? Това е просто… глупост?“ Тръсна глава. Не й харесваха тези мисли.
„Но гнева, който изпитвам, дали е на вълците? На зверовете на техните забравени тронове? Не, не само на тях. Това е гневът на всяка неволна жертва. Това е яростта на невинните. Богът, чието лице не е човешко, а е самият живот.“
Долови в тъмното множество смътни фигури: обикаляха бавно в кръг и се приближаваха. Любопитни като всички вълци, но и предпазливи. Стари спомени бяха оставили рани в душите им и те знаеха какво означава присъствието на тези двама двукраки натрапници за тях, за расата им.
Надушили бяха сълзите й. Детето им страдаше, тъй че вълците стягаха спиралата си все по-плътно. Носеха й топлината си, плътната истина за съществуването си, и щяха да се озъбят на всяка заплаха. Щяха да умрат вместо нея.
А тя знаеше, че изобщо не заслужава това.
„Как ме намерихте? След толкова време? Виждам те, побеляла майко — аз ли последна суках от цицките ти? Аз ли изпих всичката ти сила и те оставих с болни кости и отпаднали мускули? Виждам облаците в очите ти, но те не могат да скрият любовта ти — и точно тази любов разбива сърцето ми.“
Но все пак протегна ръка.
След няколко мига усети как широката глава се мушна под дланта й.
Топлите, познати стари миризми я обляха, опариха очите й.
— Не трябва да оставате — зашепна тя. — Там, където отивам… ще ви подгонят. Ще ви убият. Чуйте ме. Намерете последното диво място — скрийте се там завинаги. Бъдете свободни, мили мои…
Чу как се събуди Кафал и приглушеното му, стъписано ахване. Седем вълка се бяха струпали в малкия им бивак, свенливи като неканени деца.
Майка й се приближи още, отърка се в ръката й.
— Трябва да си идете — зашепна тя на звяра. — Моля ви.
— Сеток — каза Кафал. — Те носят магия.
— Какво?
— Не можеш ли да усетиш силата — толкова сурова, необуздана… Но си мисля, да, мога да я използвам. Лабиринт, толкова близо, че преградата е тънка като лист. Чуй, ако побегнем в него, мисля…
— Знам — отвърна тя прегракнало, отпуснала се на гърба на вълчицата, толкова плътна, истинска, вдъхваща сигурност. — Знам дара, който носят, Кафал.
— Можем — заговори той още по-възбудено и отметна завивките, — можем да стигнем там навреме. Можем да спасим…
— Кафал, нищо от това не е за теб. Нищо ли не разбираш? Не е за теб!
Той я гледаше, без да мига — зората най-сетне избелваше небето, — след това кимна.
— Къде ще те отведат тогава? Знаеш ли?
Тя извърна очи, видяла отчаянието му.
— О, Кафал, ти наистина си глупак. Разбира се, че се връщаме в стана на племето ти. Никой друг път не е възможен повече.
— Не… не разбирам.
— Знам. Все едно. Време е да тръгваме.
Дестраянт Калит огледа хоризонта на юг: голата пустош, ширнала се под монотонната светлина на изгряващото слънце.
— Е, къде са ръцете ми от огън? — промълви тя. Обърна се към двамата си изтощени спътници. — Разбирате, нали? Не мога да направя това сама. За да водя вашата раса, имам нужда от моята. Трябва да се взирам в очи малко по-различни от вашите. Трябва да виждам болките им призори, съня, все още затаен в лицата им — духовете да ме вземат, трябва да чувам как кашлят в нощта, а после да виждам как изпикават димящи реки!
К’Чаин Че’Малле я гледаха с очите си на влечуги — немигащи, нечовешки.
Отчаянието й се стопи и Калит впи поглед в Саг’Чурок, зачудена какво е видял — онези четиринайсет Джагът, битката, която — вече бе ясно — напълно бе изкоренила преследвачите им. Този път поне. Имаше ли нещо различно в Ловеца К’елл? Нещо, което можеше да е… безпокойство?
— Искахте дестраянт — заговори тя рязко. — Ако си мислехте, че това означава родара с плахи очи, най-после трябва да ви стане ясно колко сте сгрешили. Това, което ми е дадено, смятам да го използвам — разбирате ли? — За миг съжали, че нямаше силата да обвърже онези Джагът към волята си. Че не са с нея точно сега. „Все още нечовешки, но по-близо. Да, по-близо.“
Изсумтя, обърна се и отново се загледа на юг.
— Няма смисъл да чакаме тук, нали? Продължаваме.
„Дестраянт — зашепна в ума й Саг’Чурок, — времето ни изтича. Нашият враг се приближава — не, не гонят трима ни. Искат Вкоренения, последното ни убежище в този свят.“
— Всички сме последните от своя вид — отвърна тя. — И — вече би трябвало да сте го разбрали — в този свят и във всеки друг няма такова нещо като убежище. — „Светът те намира. Светът те убива.“
Време беше отново да яхне Гунт Мач, все едно тя не беше нищо повече от животно, и Саг’Чурок да затича до нея, огромните му железни мечове да улавят отблясъците от слънцето в ослепителни спазми. Да гледа как дребните същества в оплетените треви се сепват и бягат в паника. Да се гмурка през облаци от мушици, разцепвани от плуговете на змийски гърди и широки задъхани муцуни.