Да усеща допира на вятъра като милувка на непознат, стъписваща с неканената си фамилиарност, напомняща й отново и отново, че все още е жива, че все още е част от месото на света, вечно воюващо с дебнещата го по пътя му развала. Нищо от това не изглеждаше реално, тя сякаш просто очакваше реалността да я догони. Всеки ден носеше същото послание и всеки ден тя го посрещаше със същото смутено объркване и плаха предпазливост.
Тези К’Чаин Че’Малле изобщо не изпитваха такива неща, убедена беше в това. Не мислеха като нея. Всичко беше вкус, миризма — мисли и чувства, самата слънчева светлина, всичко се носеше сред вихър от течения. Съществуването бе океан. Можеш да се носиш по повърхността и да се вкопчваш в сенките или да се гмурнеш в дълбините, докато черепът не се пропука от натиска. Знаеше, че виждат нея и расата й като боязливи същества, уплашени от загадката на неизмерените дълбини. Същества, оплетени в страхове, ужасени да не се удавят в дълбоки до колене истини.
„Но вашата Матрона иска да се плъзнете в плитчините, да откриете моя свят на уязвимости — да разберете какво правим ние, за да ги надвием. Търсите нови стратегии за живот, търсите нашата тайна за успех. Но не разбирате, нали? Нашата тайна е унищожение. Ние унищожаваме всеки друг, докато не остане никой, а след това се унищожаваме взаимно. Докато изчезнем и ние.“
Каква удивителна тайна. Е, щеше да им я даде, ако можеше — великите й уроци по оцеляване. И само тя щеше да чуе воя на призраците, връхлетели душата й.
Яхна Гунт Мач и ръцете я засърбяха. Съдби се приближаваха. „Ще намеря ръцете си от огън и ще ви използваме, Саг’Чурок. Теб и Гунт Мач, и целия ви вид. Ще ви покажем ужасите на днешния свят, в който толкова искате да се влеете.“
Мислеше си за страховития им враг, за безликите убийци на К’Чаин Че’Малле. Чудеше се на тази война на геноцид и подозираше, че по същество не е по-различна от войната, в която хората бяха въвлечени непрекъснато. „Същата е, но също тъй и различна. Много по-… наивна.“
Пред това, което идеше, с това, което тя щеше да донесе… Усети дълбока, влудяваща болка.
Жегна я жалост.
В непрекъсната линия от всяка майка към всяка дъщеря паметта живееше, увековечила дълга история на опит. Гунт Мач таеше в ума си поколения живот, затворен в низ от гледки, рисуващи неизбежния срив, упадъка, провала на тяхната цивилизация. Това беше непоносимо. Знанието бе като несекващ писък в душата й.
Всяка Матрона рано или късно обезумяваше: никоя дъщеря, щом бъдеше издигната до ролята, не можеше дълго да понесе този потоп. Мъжките К’Чаин Че’Малле нямаха усета за това. Техният живот бе ограничен, мирисът на същността им — подрязан и затъпен. Непоклатимата им вярност се поддържаше в невежество.
Беше се постарала да наруши този шаблон със Саг’Чурок и с това — да измени на ненакърнимата самота на Матроните. Но й беше все едно. Всичко, което бе правено преди, се бе провалило.
Помнеше половин континент, сринат и подравнен, а след това направен гладък като замръзнало езеро, на който градовете се ширеха в мащаб изкривен дори за очите на К’Чаин Че’Малле, все едно величието и лудостта бяха едно и също. Куполи, големи толкова, че да глътнат цели острови, виещи се кули и шпилове като шипове по гърбовете на денрабъ. Здания с по една-единствена зала, толкова огромни, че облаци се трупаха под тавана и птици ги обитаваха с хиляди, без да съзнават стените на клетката, която ги държи. Помнеше цели планински вериги, съхранени все едно са изделия на изкуството, поне докато не бе разбрана ценността им като кариери за небесни крепости във времената на гражданските войни — когато тези планини бяха сринати до основи. Помнеше как гледа своята раса в широки цяла левга и двайсет левги дълги колони, колони, които се отправяха в поход, за да основат нови колонии. Стоеше присвита под тежестта си и гледаше как петдесет легиона Войници Ве’Гат — всеки по пет хиляди бойци — тръгват на война срещу Тартено Тел Акаи. И беше там, когато се върнаха осакатени, оставили диря от своите мъртви, диря, която се изпъваше през целия континент.
Помнеше родилните мъки на На’Рук, а след това разкъсващата болка от измяната им. Горящи градове и три пласта трупове по огромните бойни полета. И лукавата насмешка на вълните по бреговете, докато Матроната пускаше яйцата си в прибоя в безумната надежда, че може да се създаде нещо ново — хибрид от добродетели с всички слабости на заличените.