И още толкова много… бяг в мрак и заслепяващ дим… сеча на ноктите на Убиец. Хладна, внезапна присъда. Изцеждащ се живот, блаженото облекчение след това. Вкусове, пробудени жестоки и горчиви в следващата дъщеря — защото нищо не се губеше, нищо никога не се губеше.
Имало беше богиня на К’Чаин Че’Малле. Безсмъртна, всезнаеща, каквито се очаква да бъдат богините. Богинята беше Матроната, мхаби на вечното масло. А онова масло бе с такава сила и обем, че бяха нужни стотици Матрони за свещени съсъди.
Вече имаше само една.
Помнеше гордостта, силата на онова, което беше някога. И напразните войни, водени за да докажат тази гордост и сила, докато и двете не бяха напълно заличени. Помнеше как градовете изчезнаха. Помнеше раждането на пустините през половината свят.
Знаеше, че Гу’Рул все още е жив. Знаеше също така, че Убиецът Шай’гал е нейният съдник. Отвъд този път чакаше мигът на наследяването, когато Ацил най-сетне се предадеше на смъртта. Беше ли Гунт Мач достойна наследница? Шай’гал щеше да реши. Дори врагът над Вкоренения, с касапницата, развихрена в коридорите и залите, нямаше да има власт над тези неща. Щеше да се хвърли през изпадналите в паника тълпи, да търси къде да се скрие с дебнещите я трима Убийци.
Волята за живот бе най-сладкият вкус от всички.
Носеше дестраянта на гърба си, жена, чиято тежест буквално не беше нищо, и усещаше напрежението в малките й мускули, крехкостта на костите й. Дори нищожният ортен се озъбва в сетния си миг живот.
Провалът в това приключение бе неприемлив, но за Гунт Мач беше също така неизбежен.
Щеше да е последната Матрона, а с нейната смърт щеше да умре и богинята на К’Чаин Че’Малле. Маслото щеше да се изцеди в прахта и цялата памет щеше да се изгуби.
Толкова по-добре.
„Духове на камъка, какво е станало тук?“
Скиптър Иркулас бавно слезе от коня и зяпна втрещен полузаровеното бойно поле. Сякаш земята се беше надигнала, за да ги погълне всички, баргасти и ак’рини. Премазани тела, прекършени ръце и крака, остъргани лица, заличени сякаш от пясъчна буря. Други изглеждаха подути, с нацепена и напукана кожа, все едно бяха сварени отвътре.
Врани и лешояди щъкаха наоколо в отчаяно безредие, разчистваха каквото бе останало непогребано, докато воини ак’рини обикаляха заровената долина и измъкваха труповете на мъртви сънародници.
Иркулас знаеше, че тялото на дъщеря му е тук някъде. Мисълта стегна стомаха му като отровен възел, охлаби крайниците му, задържа дъха в гърлото му. Плашеше го мисълта да заспи в края на този ден, с връщането на мъката и отчаянието, които го дебнеха. Щеше да лежи смразен под кожите, със стегнати гърди, гаденето да го разтърсва, всеки дъх да излиза напрегнат и хриплив — на ръба на паниката.
Нещо неочаквано, нещо непознато се бе намесило в тази жалка война. Сякаш духовете на пръстта и камъка се гърчеха от гняв, и навярно от отвращение. „И са искали мир. Да, това ми казват духовете с това тук — този… ужас. Омръзнало им е кръвопролитието.“
„Трябва да сключим мир с баргастите.“
Чувстваше се стар, уморен.
Допреди ден възмездието изглеждаше бляскаво и чисто. Отплатата бе остра като току-що наточен нож. Четири големи битки, четири последователни победи. Клановете на баргастите бяха разпръснати в бягство. Всъщност само един бе останал, най-южният, най-големият клан, сенаните. Под властта на някой си Онос Т’уулан. Три армии бяха хвърлили ак’рините срещу Бойния водач и лагера му.
„Имаме фургони, скърцащи от тежестта на баргастки оръжия и брони. Сандъци, пълни с чужди монети. Купища чужди кожи. Накити, черги, купи и грънци от грубо изпечена глина. Имаме всичко, което притежаваха баргастите. Само телата, които ги притежаваха, бяха премахнати. Освен двайсетина жалки пленници.“
„Имаме пътуващ музей на народ, който ще бъде заличен.“
„И въпреки това ще моля за мир.“
Щом чуеха това, офицерите му щяха да се намръщят зад гърба му, да го помислят за старец с разбито сърце — и щяха да са прави. Щяха да приемат заповедите му, но това щеше да е за последен път. На път за дома щяха да гледат на него — всички щяха да го знаят — като на „владетел в своя сив заник“. Мъж без светлина на бъдеще в очите, мъж, който чака смъртта. „Но тя идва при всички нас. Всичко, от което се страхуваме, идва при всички ни.“
Гафалк, който беше с авангардната група, спря коня си наблизо, слезе от седлото, закрачи и застана пред Иркулас.
— Скиптър, огледахме западната част на долината — или каквото е останало от нея. Старият Яра — продължи той, имаше предвид говорителя на баргастките пленници, — казва, че веднъж се сражавал край някакво място, наречено Еднооката котка. Твърди, че кратерите му напомнят за нещо, наречено „морантски муниции“, но не когато тези муниции се хвърлят от небето, както правели морантите. По-скоро кратерите приличали на тези, които се получават, когато мунициите се използват от малазанците. Заровени в земята и нагласени така, че да се възпламенят всички наведнъж. Така вдигат самата земя. Нещо като минен взрив. Нарече ги „проклетии“…