Бакал изобщо не вярваше на всичко това. Това бе войната, която Онос Т’уулан не искаше. Погрешната война. Марал Еб вървеше с двамата си братя от двете страни, и тримата обкръжени от тълпа наперени тъпаци, които се надпреварваха да намерят съвършените думи, с които да поласкаят новия си Боен водач и двамата му навъсени братя. Доводи, отпращащи стрелата на вината далече. Онос Т’уулан вече не беше жив, тъй че не ставаше вече за мишена, макар да бе останала мръсна утайка, като шепи лайна, чакащи възможните съперници сред сенаните. Мишената сега бяха ак’рините — Иркулас и неговите лъжливи, измамни, шпиониращи търговци на коне.
Докато стигнеше до лагера на сенаните, тази армия щеше да гори от праведния гняв заради невинните жертви…
— Точно това му трябва — беше казал Страл по време на обедния отдих. — Лъжите престават да са лъжи, когато им повярват достатъчно хора, Бакал. Лумват като вечни истини и горко на глупака, който се опита да се изпикае върху тях. Ще го разкъсат на парчета.
Думите на Страл бяха разумни, кънтяха ясно и вярно върху наковалнята на ума и оставяха отвращението на Бакал да го гложди отвътре без изход. Тази болка се бореше с другата от едва зарасналия му лакът и го караше да стъпва сковано и тромаво. Но и двете не можеха да надвият срама и самоомразата, която стягаше в юмрук душата му. „Убиецът на Онос Т’уулан. Толкова свиреп удар, че ръката му се счупи. Погледнете го, приятели, и вижте един истински баргаст Бяло лице!“ Чул го беше от блюдолизците на Марал Еб. А зад него се тътреха приятелите му воини на Сенан и изобщо не приличаха на тържествуващите убийци на Онос Т’уулан, каквито претендираха да са. Смълчани, мрачни като оплаквачки на погребение. „Защото споделят това престъпление. Той ни принуди да го убием, за да спаси живота ни. Направи ни страхливци. Мен направи страхливец.“
Бакал се чувстваше като старец и всеки миг, в който погледът му се спираше на трите широки гърба, кацнали като лешояди в челото на колоната, бе поредният нажежен до бяло камък, хвърлен в казана. Скоро щеше да кипне, да, да закипи, докато почернелият котел не изври до сухо. „Всичката тази безполезна пара… Какво ще направиш с народа ми, Марал Еб? Когато Иркулас ни разбие отново, накъде ще побегнем?“
Трябваше да помисли. Трябваше да намери изход от това. Можеше ли той и воините му да убедят останалите от клана да откажат на Марал Еб? Да откажат тази самоубийствена война? Стиснал зъби, Бакал започна да разбира бремето, под което се беше мъчил Онос Т’уулан. Невъзможността на нещата.
„Истинската война е срещу глупостта. Как съм могъл да не проумея това? О, отговорът на този въпрос е лесен. Аз бях сред най-глупавите. И все пак, Онос Т’уулан, ти застана пред мен и срещна погледа ми — даде ми това, което не заслужавах.“
„И виж ме сега. Когато Марал Еб застане пред мен, се задавям от самата гледка. От зачервеното му от тържествуване лице, от презрителната усмивка, от пияните му очи. Готов съм да повърна в лицето му — и ако имах някаква храна в корема, сигурно щях да направя точно това, нямаше да мога да се сдържа.“
„Онос Т’уулан, трябваше да ни убиеш — всеки воин, когото взе със себе си. Да приключиш с глупавите, да приключиш с всички нас — а вместо това ни оставяш с идеалния плод на глупостта ни. Марал Еб. Точно водачът, когото заслужаваме.“
„И заради неуместната ни вярност той ще убие всички.“
Бакал оголи зъби и след малко вятърът ги изсуши като огрени от слънцето камъни. Нямаше да направи нищо. Щеше да се опълчи дори на Страл и приятелите си тук. Щеше да има справедливост в края на краищата. Океан от справедливост, която да засити жадната земя. Стига да не прави нищо, да не казва нищо.
„Води ни, Марал Еб — ти се превърна в знаме на истината на Туул. Ти си неговото предупреждение към нас, в което отказахме да се вслушаме. Тъй че, воине на Имасс, ще получим отмъщението ти в края на краищата.“
Страл до него заговори:
— Виждал съм такива усмивки, приятелю, на лицето на воин, когото предстои да убия — храбрите, които посрещат смъртта си, без да трепнат. Виждам… лудо презрение, сякаш ми казват: „Направи каквото трябва. Не можеш да ме достигнеш — плътта ми, да, живота ми, но не и душата ми. Забий меча си, воине! Последната шега е за теб!“ — Изсмя се горчиво. — И е така, защото е шега, която няма да разбера, докато не се окажа на тяхното място, пред лицето на своята смърт.