— Тогава ще трябва да почакаш — каза Бакал. — „Но не задълго. А когато дойде този миг, аз също ще се смея на тази съвършена шега.“
Мястото принадлежеше на Столмен, но жена му бе тази, която крачеше в челото на колоната на Гадра. И на Секара Омразната донасяха съгледвачите по време на дългия поход към лагера на сенаните — който беше вече на по-малко от половин левга.
Навъсеният й съпруг се тътреше на три крачки зад нея. Но не се въсеше от обида. Смут и страх бяха източниците на гнева му, обърканото отчаяние на глупака. Нещата се движеха твърде бързо. Съществени подробности се криеха от него. Той не разбираше и това го плашеше. И с основание. Секара започваше да осъзнава, че ползата от него е на свършване — о, имаше си предимства в това да управлява чрез него, стига да се появеше такава възможност след неизбежната борба за власт, но по-добре съпруг, който всъщност разбира номиналната си функция — при условие, че това изобщо бе необходимо, след като много Бойни водачи в миналото бяха жени. Макар че, честно казано, такива жени бяха неизбежно воини, спечелили си слава в бойни кампании.
Секара беше водила много битки, разбира се, в своя собствен стил. Налагала беше обсади — в шатри и юрти. Пускала беше кръв под кожени завивки под покрова на нощта, забивала бе ножове — фигуративни и буквални — в сърцата на десетки любовници. Устройвала беше изрядни засади с пълна безскрупулност и бе поемала привидно невъзможни рискове. Списъкът й на триумфи бе почти безкраен. Но малцина щяха да подкрепят всичко това. Придържаха се към старомодните представи за храброст и слава, а за Секара това беше и винаги щеше да бъде най-голямото препятствие към възхода й.
Не, засега й трябваше мъж, зад който да се крие. Не че някой щеше да се излъже, но стига да се спазва благоприличието, щяха да се примирят.
Чакаха я предизвикателства. Столмен не бе готов да стане Бойният водач на Белите лица. Не и в родилните мъки на една жестока война. Не, в момента най-голямата необходимост бе да се гарантира оцеляването на баргастите, а това изискваше способен командир. Някой умен в тактиките и така нататък. Някой преливащ от амбиция, жаден бързо да бъде избутан начело останал без дъх и изчервен — бързо, да, за да не му остане възможност да стане предпазлив, да започне да съзнава крехките опори зад себе си, хитрите клопки, чакащи първата му погрешна стъпка.
Секара отдавна бе размишлявала над възможните кандидати. И трябваше да признае, че не бе съвсем доволна от окончателния си избор, но костите бяха хвърлени. Самотен, в мразовитата нощ на онази първа тайна среща след бурното събиране на бойните главатари, Марал Еб й се беше сторил съвършен. Презрението му към Онос Т’уулан го изпълваше с омраза, която тя хитро подклаждаше, докато не се превърна в нещо като трескава лудост. Нищо трудно нямаше в това, а неговата готовност да се обвърже със заговора й я беше поразила като почти комична. Като паленце, жадно да оближе каквото му предложи.
Беше сам тогава. И в това отношение може би бе проявила небрежност. За миг дори не бе помислила за двамата братя на Марал Еб.
С трима беше по-трудно да се справи, отколкото с един. Почти невъзможно всъщност. Секара знаеше, че ако ги остави да консолидират надмощието си, след като войната свърши, ще изгуби шанса си завинаги. Знаеше, че Марал Еб ще се погрижи да бъде убита, за да запуши завинаги устата й за всичко, което знае.
Е, братята му просто трябваше да умрат. В битка, от някоя погрешно насочена стрела — такива неща се случваха често. Или развалена храна, сбъркано лекуване, бърза треска с ужасни гърчове, докато сърцето се пръсне. Провалена любовна среща, разгневен съперник. Обвинения в изнасилване, позорен съд и осъждане на кастрация. О, възможностите бяха безкрайни.
Засега обаче подобни забавления трябваше да изчакат. Първо трябваше да бъдат надвити ак’рините или поне да бъдат изтласкани — още едно сражение ги очакваше и този път Скиптър Иркулас щеше да се изправи срещу обединената мощ на клановете Сенан, Баран и Гадра.
Двама съгледвачи на Баран я бяха намерили преди три дни. Носеха изумителната вест за убийството на Онос Т’уулан. Гадра вече бяха тръгнали в поход. Секара се беше погрижила хората й — малък клан, изолиран и опасно близо до земите на ак’рините — да не дочакат връхлитането на хиляди разгневени конници. Столмен бе обявил вдигането на лагера и сега бързо се оттегляха към безопасната земя на сенаните.
Съгледвачите на два пъти бяха засичали далечни ездачи, които ги наблюдаваха, но нищо повече. И както бе научила Секара от смущаващо несекващия поток бегълци от други кланове, няколко битки бяха разклатили здраво баргастите. Внезапно последвалата сдържаност на победоносните ак’рини беше смущаваща. Освен ако и те не търсеха окончателния сблъсък. Сблъсък, до който бяха готови да оставят гадра да ги отведат в своя бяг.