Столмен се оплакваше, че воините му са уморени, почти негодни да влязат в бой. И наистина, нервите им бяха стегнати на възли от недоспиване и от болезненото чувство за уязвимост. Малък клан бяха в края на краищата. Никакъв тактически смисъл нямаше Скиптърът да ги остави да стигнат до Сенан. Ордата на ак’рините трябваше вече да ги е помляла.
Е, това беше грижа на Марал Еб. Тази сутрин Секара бе изпратила агентите си напред при сенаните. Онос Т’уулан беше мъртъв. Но жена му не беше, нито децата му, кръвни или не. Дошъл бе моментът Секара да развихри отдавна отлаганата мъст.
Денят гаснеше. Макар да беше подканяла хората си с неумолимо нетърпение, нямаше да стигнат до сенаните преди полунощ.
А дотогава пролятата кръв щеше да е изстинала като земята под нея.
Стейви се намръщи.
— Той си има тайно име. Име на Имасс.
Челото на Сторий се свъси, щом погледна дребосъчето, заиграло се в пръстта. Намести се на камъка, на който седеше.
— Но не можем да го хванем, нали? В смисъл, той не го знае това име, как би могъл? Не може да говори.
— Не е вярно! Чух го да говори!
— Ами, говори! Казва „балабалабала“, само това казва. Не ми прилича на говорене.
Стейви зачеса разчорлената си коса, без да обръща внимание на кръжащите около главата й мушици.
— Ама аз чух татко…
Сторий вдигна рязко глава и я погледна обвинително.
— Кога? Издебнала си да си с него — без мен! Знаех си!
Стейви се ухили.
— Ти клечеше над една дупка. Пък и той не говореше на мен. Говореше си сам. Може би се молеше…
— Татко никога не се моли.
— Че на кой друг да е говорил освен на някой петглав бог на Имасс?
— Тъй ли? Коя глава?
— Какво?
— На коя глава е говорил?
— Откъде да знам? На тая, дето слуша. Има уши на стълбчета и се въртят. А после си отскубна едното око и го глътна…
Сторий скочи на крака.
— За да може да наднича от дупката си!
— Боговете точно така надничат.
Сторий запищя от смях.
Момченцето вдигна ококорени очи от играта си, усмихна се и каза:
— Балабалабала!
— Чу ли го това! Това е името на бога!
— На коя глава? — попита Стейви.
— Ами на тази с акото в ушите, разбира се. Виж, ако можем наистина да му намерим тайното име, можем да го прокълнем завинаги.
— Точно това казвах. Какви проклятия?
— От добрите. Да може да ходи на ръце. Да започва всяко изречение с „ако“. Даже като стане старец на двайсет години! Още по-стар даже.
— Още по-стар е много стар. Вече побелял старец. Хайде да измислим още проклятия.
Синът на Онос Т’уулан и Хетан седеше и правеше с пръстче завъртулки в меката прах. Четири завъртулки в точно една фигура, отново и отново, за да стане както трябва. Стъмваше се. Сенки излизаха от камъните. Сенките бяха част от фигурата.
Имасс нямаха писмен език. Нещо много по-древно бе заровено дълбоко в тях. Беше изменчиво. Беше магията на сенки, хвърляни от нищо — нищо реално. Беше дарът на несъгласуваното, заблудата на неестествени неща, промъкнали са в един естествен свят. Беше причина, търсеща следствие. Когато слънцето си идеше от небето, вместо него се вдигаше огън, а огънят бе създателят на сенки, разбулвачът на тайни.
Детето си имаше тайно име и то бе изписано в неуловими, непостоянни игри на светлина и мрак, нещо, което можеше да замъждука и да угасне в танца на пламъци или, както сега, в мига на смъртта на слънцето, докато самият въздух се разсипва на зърниста прах.
Абси Кайре, име, дадено от баща, обзет от неочаквана надежда много след смъртта на една обнадеждена младост. Име, жадуващо за вяра, когато вярата бе напуснала света му. Шепнеше като леден вятър, вдигнал се от Пещерата на Червея. Абси Кайре. Дъхът му бе сух, дърпаше уши, забравили да се затварят. Име, родено от любов. Вик на отчаяние.
Фигури в прахта, бързо потъващи в безформен сумрак.
Абси Кайре.
Есенно обещание.
Сторий вдигна ръка да спрат безкрайните проклятия и кривна глава.
— Чуваш ли? Някаква новина.
Стейви кимна и гушна детето. То се задърпа, после килна глава назад и я опря до гърдите й. Тя духна в лицето му, разроши косата по темето на леко издължената му глава и момченцето мигновено се укроти.
— Възбудени гласове.
— Не са радостни обаче.
— Не са — съгласи се Стейви и погледна към лагера — малко зад ивицата скални издатини. Блясъкът на огньове се отразяваше от пелената дим.