„Сега… сега разбирам ума на една окуцена жена. Разбирам го.“
И тя се надигна, за да го поеме.
Малките отрепки го видяха, преди той да ги види. И видяха тежкия нож в ръката му.
Никой нямаше да отрече, че близначките бяха хитри, гадни същества, като змийчета, тъй че когато се обърнаха и побягнаха, Сатанд Грил не се изненада. Но едната носеше детето и то се разпищя.
О, можеха да го накарат да замълчи по единствения възможен начин — задушаваща длан върху устата и носа, с което да спестят на Сатанд кръвта по собствените му ръце — и той го очакваше, когато се спусна да ги догони, но бебешките врясъци продължиха.
Можеше да ги догони и рано или късно щеше да го направи. Сигурен беше, че разбират, че вече са мъртви. Добре, щом искаха да го превърнат в игра, щеше да я играе. Един последен жест към детството, преди да им го отнеме. Щяха ли да писнат, щом ги хванеше? Интересен въпрос. Ако не веднага, по-късно. Да, по-късно щяха да писнат не на шега.
Чу пред себе си дращене по полегатия бряг на каменистото дефиле и закрачи тежко натам… да, ето я едната, с момченцето в ръце, опитваше се да се изкатери по свлачището…
Големият камък едва не го уби, стовари се като чук в рамото му. Той изрева от болка, залитна — и за миг зърна другата близначка горе на ръба.
— Миризливо говно такова! — изръмжа й. — Ще си платиш за това!
Вече не беше игра. Щеше да им го върне тъпкано. Щеше да ги накара да съжалят за глупавите опити да му се измъкнат.
Момичето с детето отпред се отказа да се катери по сипея, спусна се надолу и вдясно и се скри в едно дере. Малко след това другото момиче се шмугна след тях.
Цялата работа беше уловка. Капан. Хитри ще му се пишат, така ли?
Побеснял от гняв, Сатанд затича след тях.
Сеток го дърпаше за ръцете.
— Кафал! Ставай!
Твърде късно беше. Вече виждаше каквото имаше да се види. Прокълнат от собствените си богове. Ако можеше само да ги стисне за вратовете и да ги удуши един по един, заклеваше се, че ще го направи.
Обичната му сестра… беше изпищял, когато брадвата посече. Беше паднал на колене, когато Крин пристъпи към нея — а сега се мъчеше да издере очите си, макар че гледките зад тях сякаш оставаха безразлични към раните, които им причиняваше. Кръв капеше със сълзите — щеше да дере и да дере, докато не престанеше да вижда света… но слепотата като че ли вечно щеше да му се изплъзва.
Видя как Крин изнасилва кръвната си сестра. Чу окуражителните викове на стотиците струпани наоколо воини. Видя Бакал, изпит и с блеснали очи, как излезе напред от тълпата, видя ужаса му и как кръвта се отцеди от лицето му, видя как великият убиец на Онос Т’уулан се обърна и побягна, все едно призрачната ръка на Бойния водач посегна да го хване. А беше само изнасилването на една осакатена жена — дори не се смяташе за изнасилване всъщност. Просто… използване.
А Сатанд Грил, с когото бе излизал на лов преди години, сега гонеше да убие Стейви и Сторий, и Абси, който риташе и махаше с ръчички в прегръдката на Стейви, сякаш с пълното съзнание, че този нов свят, който бе открил, рухва, че смъртта идва да го вземе още преди да е вкусил насладите му. И момчето беше обидено, възмутено, объркано. Ужасено.
Ничие сърце не можеше да понесе такива гледки.
Сеток дърпаше ръцете му, мъчеше се да ги задържи далече от лицето му.
— Трябва да продължим напред! Вълците…
— Гуглата да ги вземе вълците!
— Но няма да ги вземе, глупак такъв! Той не — но някой друг ще ги вземе! Трябва да бързаме, Кафал…
Ръката му замахна и я перна с все сила по скулата. Начинът, по който се изви вратлето й, докато падаше, го ужаси. Той извика и запълзя към нея.
Вълците не бяха вече призраци. Кръв замъгли очите му, капеше като сълзи.
— Сеток!
Тя беше още дете, толкова мъничка, толкова крехка…
Вълците виеха — хор, който го оглуши, който го блъсна по очи в замръзналата пръст. „Богове, главата ми! Спрете! Спрете, моля ви!“ Може би изкрещя, но не чу крясъка си. Зверовете връхлитаха от всички страни, искаха го.
Искаха кръвта му.
Отнякъде прозвуча ловджийски рог.
Кафал успя да стане и побягна. Побягна от света.
Сестра й й подаде плачещото момченце и Стейви го притисна до гърдите си. Сторий мина покрай нея, вкопчи се в жилавата трева и се закатери нагоре. Добре, ще излязат от дерето, а после накъде? Веригата накъсани хълмове беше тясна, остров изровен от водите варовик, а отвъд нея земята ставаше равна и нямаше къде да се скрият. Закатери се задъхана след сестра си по ронливия склон. Момченцето я биеше по лицето с юмручетата си.
Щяха да умрат. Вече го знаеше. Животът им, с цялата му безгрижна радост, със съвършената му безопасност, изведнъж беше свършил. Копнееше за вчерашния ден, за вдъхващото сигурност присъствие на втория им баща. Още веднъж да зърне лицето му, широко и загрубяло, всяка черта ярко откроена, топлите му очи, които винаги ги гледаха с обич — пред двете близначки гневът сякаш бе невъзможно да го обземе. Дори неодобрението се разколебаваше за миг. Мачкали го бяха като речна глина, но знаеха, че под тази глина има нещо желязно, нещо с огромна сила. Той беше истина, твърда и ненарушима. Мачкали го бяха, защото знаеха тази истина.