Къде беше той сега? Какво беше станало с майка им? Защо ги гонеше Сатанд Грил? Защо щеше да ги убие?
Сторий тичаше напред като зайче, мъчещо се да намери укритие, но нищо нямаше наоколо. Призрачна светлина обля равнината, щом Резките прорязаха нощта. Жесток вятър зашиба лицата им, грамадата буреносни облаци затули небето на север. Да гледа изпадналата си в паника сестра бе като нож в гърдите на Стейви — светът се сриваше като сипея в дерето зад тях, дерето, където беше Сатанд… Можеше да хвърли онзи камък по главата му — трябваше, — но мисълта, че може да му счупи черепа, я бе ужасила. Частица от нея бе поискала да повярва, че може да успее да му счупи рамото и че той ще се откаже, ще се върне в стана. Вече разбираше, унила и отчаяна, че тази вяра — че всичко това може да се оправи — е нелепа. Грешката й в преценката щеше да ги убие.
Чу как Сатанд се изкатери от дерето и извика и затича с все сила. И изведнъж брат й притихна, ръцете му се увиха плътно около врата й, пръстчетата му се вкопчиха в косата й.
Той също разбираше. Застинал като сърна в тревите, на по-малко от десет крачки от дебнещата котка, ококорил очи, дъхът му тежък и топъл на шията й.
Сълзи потекоха по бузите й — беше се вкопчил в нея с вярата, че тя може да го опази, да защити живота му. Но Стейви знаеше, че не може. Не беше достатъчно голяма. Не беше достатъчно яростна.
Видя как Сторий ги погледна през рамо, как се поколеба…
Тежките стъпки на Сатанд се приближаваха бързо.
— Махай се! — изкрещя Стейви на сестра си. — Бягай!
Но вместо да я послуша, Сторий се наведе, грабна един камък и затича към тях.
„Свирепа сестра, храбра. Глупачка такава.“
Щяха да умрат заедно.
Стейви залитна, падна на колене, ожули ги. Парещата болка донесе още сълзи и всичко се замъгли. Брат й се измъкна от ръцете й — вече можеше да побегне, колкото държат късите му крачета…
Но той остана на място, с лице срещу тичащия към тях воин. Мъжът не беше чужденец, нали? Не, беше им близък. А в сянката на близък човек беше безопасно.
— Не и този път — прошепна Стейви.
Сатанд намести ножа в ръката си и застъпва бавно. Гонитбата беше свършила — нямаше къде да отидат вече, нали?
Рамото му пулсираше, болката го жегваше рязко в ключицата — не можеше да вдигне тази ръка. Змийчето я беше счупило.
Но гневът на воина заглъхваше. „Не са си избрали родителите — кой си ги избира? Просто… нямат късмет. Но така е на този свят. Децата на владетели наследяват нещо повече от власт — наследяват онова, което става, щом тази власт рухне. Когато се развихри нощ на кръв и тщеславие бликне като черна отрова.“
Видя камъка в ръката на едното момиче и кимна доволен. Кръвта им беше само наполовина баргастка, но се беше събудила за това. Налагаше се да убие първо нея.
— Какво е станало? — попита момичето до момченцето. — Сатанд?
Той се озъби. Подходящите думи щяха да отнемат волята им за борба.
— Вие сте сираци. Вашите род…
Камъкът излетя като светкавица, перна го малко над лявото око. Той изруга от болка и изненада и тръсна глава. Кръв потече в окото му и го заслепи.
— Духовете да те вземат! — изсмя се той. — По-малко рани съм понасял в битка! Но… едно око стига. Една здрава ръка също. — И пристъпи напред.
Очите на момчето се бяха разширили неразбиращо. А после то изведнъж се усмихна и вдигна ръце.
Сатанд се поколеба. „Да, вдигал съм те и съм те подхвърлял във въздуха. Гъделичкал съм те, докато запищиш. Но онова свърши.“ Вдигна ножа.
Близначките се вторачиха в него, замръзнали. Щяха ли да защитят момчето? Да, щяха. Със зъби и нокти, щяха.
„Такива сме, каквито сме.“
— Гордея се с вас — каза той. — Гордея се с всички ви. Но това трябва да стане.
Момченцето извика, сякаш от радост.
Нещо го шибна в гърба. Той залитна. Ножът изпадна от ръката му. Сатанд го погледна намръщено. Защо бе изтървал оръжието си? Защо силата му се изцеждаше? Падна на колене и здравото му око се взря в очите на момченцето — сега бяха на едно ниво. „Не, той не гледа мен. Гледа зад мен.“ Объркване, грохот от нещо, нахлуло дълбоко в черепа му. Воинът изви глава назад.