Втората стрела го порази в челото, в самия център, проби костта и се взря в мозъка.
Той така и не видя откъде дойде.
Стейви се свлече с омекнали колене. Сестра й притича към брат им и го вдигна. Момчето изскимтя от радост.
В зеленикавия полумрак Стейви успя да различи силуета на воин, на кон, на шейсет, че и повече крачки от тях. Нещо тук изглеждаше нереално и тя се помъчи да го осъзнае, а след това ахна. „Стрелата. Сатанд се обръщаше — в движение — и все пак… от шейсет крачки! В този вятър!“ Погледът й се спря на тялото на Сатанд и тя присви очи към стрелата. „Виждала съм такива. Вижда…“ Стейви простена и запълзя напред, ръката й се сви около стрелата.
— Таткова е!
Ездачът се приближаваше в лек галоп.
Зад нея сестра й промълви:
— Това не е татко.
— Не е — но виж стрелите!
Сторий остави момченцето на земята.
— Виждам ги. Виждам ги, Стейви.
Воинът се приближи и видяха, че нещо в него не е както трябва — и в коня му също. Животното беше прекалено мършаво, кожата му накъсана на дрипи, дългите му зацапани зъби лъщяха сухо, дупките на очите му бяха празни, без светлина, безжизнени.
Конникът не изглеждаше много по-добре. Но държеше рогов лък, а в колчана на седлото се виждаха десетина от стрелите на Онос Т’уулан. Дръпнатата качулка скриваше онова, което бе останало от лицето му, неподатлива на силния вятър. Той забави коня до ходом, после спря на десет крачки от тях.
Като че ли ги огледа замислено и Стейви улови блесналата за миг искра в единственото му око.
— Момчето, да — заговори той на дару — но беше дару с малазански акцент. — Но не и вие двете.
Прониза я мраз. Усети как сестра й се вкопчва в ръката й.
— Това май се получи погрешно — продължи воинът. — Имам предвид, че го виждам в момчето, но не във вас двете.
— Познавал си го — възкликна обвинително Сторий и посочи колчана. — Той ги е направил тези. Откраднал си ги!
— Той ги направи, да, като дар за мен. Но това беше много отдавна. Преди да се родите.
— Ток-младши — прошепна Сторий.
— Говорил ви е за мен?
Нищо, че този воин беше немрящ. Момичетата се втурнаха напред, по едно от всяка страна, да прегърнат съсухрените му бедра. При допира им той като че ли потръпна, но после протегна ръце, поколеба се за миг и ги отпусна върху главите им.
А те заплакаха от облекчение.
Синът на Онос Т’уулан не беше помръднал. Но ги гледаше и се усмихваше.
Очите на Сеток трепнаха и се отвориха. В мига, в който раздвижи главата си, заслепяваща болка прониза черепа й. Простена. Нощта бе светла, с познатата зелена багра на родния й свят. Усещаше вълците, вече не като същества от плът и кръв около себе си, а отново като призраци. Безплътни, зареяни, тъжни.
Духаше студен вятър, на север бляскаха мълнии. Разтреперана и замаяна, Сеток с усилие се надигна на колене. Тъмната равнина се люшна около нея, завъртя се. Тя се опита да си спомни какво се беше случило. Паднала ли беше?
— Кафал?
Вместо отговор отекна далечен гръм.
Тя примига и се огледа. Намираше се в центъра на кръг от полузаровени грамадни камъни, нефритеното сияние от юг наслагваше зелен оттенък върху сребърната им лъскавина. Фигурите, всечени по тях, отдавна бяха изтрити от вятъра и дъжда до едва доловими резки. Но тук имаше сила. Стара. Стара като всичко в тази равнина. И шепнеща скръб, жалба по пустата земя. Вятърът пееше унило между голите грамади.
Вълчите призраци кръжаха бавно, привлечени сякаш към този пръстен от камъни и скръбната му песен.
От Кафал нямаше и следа. Дали се беше изгубил в света на Зверската крепост? Ако беше така, беше се изгубил завинаги, пропадаше назад и назад през столетията, във времена толкова древни, че нито едно човешко същество не бе стъпвало по света, свят, в който нямаше очертана кръвна линия, за да отдели ловеца от плячката — там всички бяха животни. Рано или късно Кафал щеше да падне жертва, плячка за някой хищник с остър поглед. Смъртта му щеше да е самотна, толкова самотна, че сигурно щеше да я приеме с охота.
Дори волята на стотиците хиляди вълци едва можеше да се докосне до неизмеримата мощ на изгубената Крепост.
Дъждът дойде с гнева на стършели.
Под камшиците на вятъра и плющенето на дъжда Кафал се добра до стана. Огнищата мъждукаха и гаснеха под пороя, но и на колебливата им светлина успя да види присвитите тълпи и малките, набързо вдигнати биваци на бараните по краищата. Между редиците шатри бързаха изгърбени в студа фигури. Почти не се виждаха постове.
Някъде там беше сестра му. Използваха я отново и отново. Воини, които бе познавал през целия си живот, вкарваха кървави дири в нея, бързаха да се включат в прекършването на тази горда, красива и силна доскоро жена. Кафал и Туул често бяха говорили за забрана на традицията на окуцяването, но твърде много хора се съпротивляваха на отмяната на традициите, та дори да са толкова жестоки като тази.