Онова, което направиха онези мъже на Хетан…
Една ръка я сграбчи отзад за яката и я надигна.
Лице на непознат се вторачи в нея.
Друг глас заговори отстрани:
— Няма да помни много за това, Сагал.
— Една от пакостниците на Хега.
— Все пак…
Сагал я пусна и тя се олюля, но не падна. Той хвана главата й в огромните си шепи. Очите им се срещнаха и Йедин видя оживелия мрак там, опасното нещо…
Сагал прекърши врата й и пусна тялото й върху трупа на Хега.
— Намери Бефка. Още една жертва за тази нощ. За теб.
— А Секара и Столмен?
Сагал се ухили.
— С Кашат най-доброто го пазим за накрая. Хайде, върви, Корит.
Воинът кимна.
— А после ми е редът с Хетан.
— Заслужава го, както скимти в калта.
Страл излезе и Бакал остана сам в юртата. Знаеше, че жена му няма да се върне тази нощ, и си признаваше, че няма да се притесни много, ако изобщо не се върне. Удивително какви изненади можеха да споходят един брак след толкова години. Кълбото от правила се беше разнищило тази нощ, нишките — понесени от черния вятър. Хиляди възможности се бяха пробудили в хорските души. Отдавна погребани вражди изпълзяваха от земята и от ножове капеше кръв. Воин можеше да се взре в очите на приятел и да види чужд, можеше да се вгледа в очите на жена и да види пламъка на греховна страст.
Тя искаше друг мъж, но Бакал беше на пътя й. Този мъж пък искаше нея, но неговата жена беше на пътя му. Жената на Бакал бе застанала пред него, с усмивка на устните, живо същество, ликуващо от това, че може да нанесе болка — стига болката да беше възможна, но не беше, както бе открил той за свое изумление.
В мига, в който тя го разбра, лицето й се изкриви от омраза.
Когато излезе, държеше ножа си. Между нея и новия й любовник една жена щеше да умре тази нощ.
Щеше ли да ги спре?
Още не беше решил. Нищо не кипеше в него. Нищо не тлееше, готово всеки миг да изригне. Дори усилието да мисли за това го изтощаваше.
„Кръв изтича.“ Древна поговорка сред баргастите. Когато е убит владетел, хиляда ножа блясват и слабите подивяват. „Ние сме в своята нощ на безумие. Враг иде към нас, а ние сме се вкопчили в безумна касапница, избиваме свои.“ Смътно чуваше писъци през воя на вятъра.
Лицето на жена му, толкова грозно в страстта, изплува пред очите му.
„Не, няма да оставя това така.“ Стана и взе ризницата си от монети. Окажеше ли се твърде късно да спаси жената, щеше да убие жена си и любовника й. Акт, в който нямаше нищо безумно всъщност.
— Намери го! — настоя Секара. — Братята му са навън — избиват съюзниците ни! Марал Еб е сам…
— Не е — отвърна Столмен. — Точно в тази нощ това ще е безумие.
Тя го изгледа с гняв. Огромен, с броня, с тежкия крив нож в ръка — и с окаяно изражение на вяло отпуснатото лице.
— Кажи му, че искаш да обсъдите съюза с клана Гадра — просто намери някакъв повод. Щом му прережеш гърлото…
— Братята му ще ме хванат и ще ме убият. Слушай, жено, ти ми каза, че искаш Марал Еб да командва воините ни…
— Не очаквах, че ще тръгне срещу нас още тази нощ! Хега е мъртва! Джейвис я няма никъде. И Баламит. Не разбираш ли какво става?
— Май ти не разбираш. Щом те са мъртви, ние сме следващите.
— Няма да посмее да ни докосне! Имам сто убийци — имам шпиони във всеки клан! Не, още му трябваме…
— Няма да разсъждава така, когато се опитам да го убия.
— Не се опитвай, мъжо. Убий го и се увери, че си го убил. Остави глупавите му братя на мен.
Дъждът барабанеше тежко по дебелите кожи на юртата. Някой отвън изпищя. Лицето на Столмен посивя като пепел.
„Духове на бездната, боята дори не му трябва тази нощ.“
— И това ли трябва аз да направя? Ставаш ли изобщо за нещо?
— Секара, стоя тук готов да дам живота си — да те защитя. Веднъж да свърши тази нощ, ще свърши и безумието. Трябва само да оцелеем…
— Не искам просто да оцелеем!
Той се вторачи в нея все едно, че я виждаше за първи път. Нещо в този поглед, толкова чужд за него, я накара да потръпне. Секара пристъпи към мъжа си, докосна с длан люспестата броня на гърдите му.
— Разбирам, мъжо. Знаеш, че ценя това, което правиш. Просто не мисля, че е необходимо, това е всичко. Моля те, направи го заради мен. Намери Марал Еб — а ако видиш, че е обкръжен от телохранители, тогава се върни. Ще знаем, че се страхува за живота си — и ще трябва да нанесем първия си удар срещу него, без дори да вдигнем ръка.
Той въздъхна и се обърна към входа.
Вятърът зафуча покрай него, когато дръпна платнището и пристъпи навън.
Секара се отдръпна назад от студа.
Миг след това чу тежко изтупване, после нещо се хързулна по стената на юртата, преди да падне в калта.