Секара замръзна, със сърце в гърлото и с ръце на устата.
Сагал влезе първи. Брат му Кашат се появи зад него с тълвар в едната ръка — острието лъщеше от кръв и дъжд.
— Секара Омразната — каза с усмивка Сагал. — Жестока е тази нощ.
— Радвам се, че е мъртъв — отвърна тя и кимна към капещото острие. — Безполезен. Бреме за всяка моя амбиция.
— Амбиции, да — измърмори Кашат и огледа юртата. — Добре си се устроила, виждам.
— Имам много, много приятели.
— Знаем — каза Сагал. — Срещнахме се с някои от тях тази нощ.
— Марал Еб се нуждае от мен — от това, което знам. Шпионите ми, убийците ми. Като вдовица не съм заплаха за вас, за никого от вас. Брат ви ще бъде Боен водач и ще се погрижа да е неуязвим.
Сагал сви рамене.
— Ще помислим.
Тя облиза устни.
— Кажете на Марал Еб, че ще дойда утре при него. Имаме много да обсъдим. Ще има съперници… Ами Бакал? Помислихте ли за него? Мога да ви отведа право до юртата му, чакайте само да си взема наметалото…
— Няма нужда от това — каза Сагал. — Бакал вече не е заплаха. Срамота, убиецът на Онос Т’уулан да умре така неочаквано. — Обърна се към Кашат. — Задавил се с нещо, а?
— С нещо — отвърна Кашат.
— Ще има други — заговори Секара. — Други, за които знам, а вие — не. Между сенаните и дори между моите хора.
— Да, да, всички ще ги продадеш, жено.
— Служа на Бойния водач.
— Ще видим, нали?
И Сагал се обърна и излезе от юртата. Кашат избърса кръвта на мъжа й от тълвара си в безценното знаме, провесено от централния пилон, ухили й се, после тръгна след брат си.
Секара се свлече на походния сандък. Трепереше цялата, чак кокалите й тракаха. Опита се да преглътне, но устата й гърлото й бяха съвсем пресъхнали. Стисна ръце в скута си, но те се изхлъзнаха една от друга — не можеше да се задържи за нищо.
Вятърът блъскаше кожените стени, студен въздух пронизваше от входа — платнището не беше наместено както трябва. Трябваше да стане и да го оправи. Но остана да седи разтреперана и да се мъчи да овладее хлъзгавите си непослушни ръце.
— Столмен — изхлипа тя. — Ти ме остави. Изостави ме. За малко… за малко щях да умра!
Погледна натам, където стоеше той доскоро, толкова голям, толкова здрав и непоклатим, а после очите й се отклониха към знамето и ужасното петно на него.
— Съсипа го — прошепна тя. — Съсипа го.
Обичаше да го глади с ръце. Тази коприна, тече и тече, като поток от власт и богатство, който така и не мокри дланите й. Но вече не. Щеше да усеща налепа на засъхналата му кръв, прахта, цапаща ръцете й.
— Трябваше да се сети, че го чакат. Трябваше.
Когато двамата барани нахлуха, Бакал тъкмо стягаше оръжейния си колан, мъчеше се с токата. Дясната му ръка посегна съвсем самичка на педя вляво, кривото острие изсъска от ножницата и посрещна тежкото посичане на тълвара. И го отби — но се прекърши малко над дръжката.
Бакал скочи напред и заби щръкналото парче в гърлото на нападателя. Кръв рукна по китката му.
Другият заобиколи покрай горящия мангал.
Бакал се отдръпна от давещия се в собствената си кръв воин. Нямаше нищо, с което да се защити.
„Ти май печелиш, жено…“
Баранът вдигна тълвара да го посече, но зад него се появи сянка. Криви остриета облизаха гърлото му от двете страни. Мангалът засъска и запращя от пръските. Баранът се олюля, рухна върху оръжейния сандък, краката му потрепериха и застинаха.
Бакал изпъшка от болката в ръката и извърна очи към новодошлия.
— Кафал.
— Сънувах го — промълви жрецът, лицето му бе потъмняло от гняв и скръб. — Ръката ти, ножът ти — в сърцето му…
— А сънува ли и кой нанесе удара, Кафал?
Едрият воин отпусна рамене и пристъпи тромаво към него; очите му се смъкнаха към оръжията в ръцете му.
— Дойдох за нея.
— Не тази нощ.
Кривите ножове се вдигнаха рязко за удар, но Бакал вдигна ръка.
— Ще ти помогна, но не тази нощ. Тя е в несвяст — две дузини воини я използваха, може би и повече. Още малко и щеше да издъхне, а те няма да го позволят. Жените я взеха, Кафал. Ще се погрижат за нея, цвърчат като скворци — знаеш за какво говоря. Докато плътта й не се изцери, не можеш да влезеш в онази юрта. Жените ще те разкъсат. Моята… жена ми отиде там първа, преди другите си… работи. Да види, да се включи и тя… и ми се изсмя. На ужаса ми. Кафал, тя ми се изсмя.
Лицето на жреца беше прорязано с кървави бразди — беше го драл с нокти, личеше си.
— Твоите сънища — прошепна Бакал. — Ти си видял!
— Видях.
— Кафал…
— Но не е свършило. Те не знаят това — никой от тях не знае това. Боговете ни вият. От ужас. — Подивелите му очи се впиха в Бакал. — Нима си мислеха, че ще се измъкнат с това? Нима забравиха какво беше той? Откъде дойде? Ще ги хване и ще ги размаже! — Оголи зъби. — А аз ще стоя отстрани — чуваш ли ме? Ще стоя отстрани и ще гледам, Бакал, и няма да направя нищо.