— Сестра ти…
Кафал се сепна, все едно го зашлевиха през лицето.
— Да. Ще изчакам…
— Не можеш да се скриеш тук, Кафал. Още убийци на Марал Еб ще дойдат за мен…
— Тази нощ е на свършване — каза жрецът. — Лудостта вече угасва. Намери съюзниците си, Бакал, събери ги около себе си.
— Върни се след три дни — каза Бакал. — Ще ти помогна. Ще я измъкнем. Ще я отведем далече. Но… Кафал, трябва да знаеш…
Мъжът потрепери.
— Ще е твърде късно. Да, знам. Знам.
— Иди си — каза Бакал и се огледа за някое от по-старите си оръжия, но спря и се вторачи в двата трупа. — Аз трябва да свърша нещо. Едно последно нещо. — Вдигна тъжните си очи към жреца. — Лудостта май не е угаснала съвсем.
Конникът се появи от мрака на нощта. Държеше дете, момченце. Две момичета от двете страни на коня залитаха от умора.
Раздраната опашка на бурята завиваше на юг, понесла дъжда със себе си.
Сеток гледаше приближаващите се непознати. Знаеше, че мъжът е привидение, немрящ войник на Жътваря. Но знаеше също, че докато седи в центъра на каменния кръг, няма от какво да се бои. Древната сила тук се опълчваше на глада за кръв — беше създадена точно за тази цел. Тя беше убежище срещу Древните богове и тяхната вечна жажда и вечно щеше да остане такава.
Той спря точно извън кръга, както трябваше да стане.
Сеток се изправи и погледна момичетата. Облечени като баргасти, но кръвта и на двете не беше чиста баргастка. Близначки. Очи, помръкнали от потрес, който вече угасваше, заменен от безстрашно спокойствие. Момченцето пък й се усмихваше.
Призракът вдигна детето с една ръка — то се вкопчи в нея като маймунка болкандо — и внимателно го сложи да стъпи на земята.
— Вземи ги — заговори привидението на Сеток и немрящите очи се впиха в нея — едното човешко и съсухрено в смъртта, другото — ярко кехлибарено, око на вълк.
Сеток ахна.
— Ти не си слугата на Жътваря!
— Това е слабостта ми — отвърна той.
— Кое?
— Прокълнат съм с… нерешителност. Вземи ги, направи бивак в кръга. Изчакай.
— Какво да изчакам?
— Да свърши неговата война, дестраянт. — Ездачът замълча за миг и добави: — Тръгваме, когато се върна.
Тя гледа след него, докато се отдалечаваше на запад, сякаш бягаше от изгряващото слънце. Момичетата хванаха малкото момче за ръцете и предпазливо се приближиха.
Сеток въздъхна.
— Рожби сте на Хетан, нали?
Те кимнаха.
— Аз съм приятелка на вуйчо ви, Кафал. Не — добави уморено, — не знам къде отиде той. — Помисли си за последните думи на призрака и добави: — Може би ще се върне. Сега елате при мен, ще запаля огън. Ще хапнете и ще си починете.
Щом влязоха в кръга, момчето се отскубна от ръцете на сестрите си и отиде до югозападния край на каменния пръстен. Загледа се в привидно пустия тъмен хоризонт и поде някакво странно ритмично бърборене. Почти като песен.
Сеток потръпна от звука. Когато се обърна, видя, че близначките са се сгушили в постелята й. Спяха.
Лешоядите бяха изкълвали и последното късче месо. Чакали бяха дъвкали костите, но бяха открили, че дори техните силни челюсти не могат да ги натрошат достатъчно, за да ги изгълтат, нито да оглозгат краищата им, както правеха обикновено. Накрая оставиха парчетата пръснати в отъпканите треви. Освен това можеше да се намери още, не само тук, но по многобройни други места из равнината. Беше сезон за мухи, накацали по муцуните, и за пълни кореми.
След няколко дни всички хранещи се с леш птици и зверове си бяха отишли — оставиха мястото на слънцето, вятъра и звездите. Стръковете трева се изтръгнаха от засъхналата кръв, корените се впиха в наторената пръст и насекоми запълзяха като зъбите на земята, за да погълнат всичко, което могат.
В една нощ с буря, забушувала на югоизток, нощ, в която чужди богове виеха и призрачни вълци се носеха като тъмен прилив по невидим пейзаж, нощ, в която огньове на армии съскаха и пращяха, а чакалите тичаха като полудели, защото вонята на пролята кръв биеше в ноздрите им от всички страни, долината с пръснатите из нея камъни и кости и с купчината пепел от изгорени останки започна да се раздвижва. Късчета се засъбираха. Заоформяха се в ребра, в кокалчета на пръсти, бедрени кости, прешлени — пропити сякаш с желязо, привлечено от магнит, плъзгаха се и се завъртаха на пресекулки.
Вятърът, надигнал се на югоизток, се втурна над земята, хала от сто хиляди извисили се гласове. Треви заплющяха неистово. Прах се извиси, завихри се и изпълни въздуха с песъчинки.