Горе, в безоблачното все още небе, Резките сякаш запулсираха и затрептяха като през вълни от зной.
Затракаха кости. Изпод грамадите от камъни и разбита броня в долината се заизтръгваха късчета гниеща плът, жили се загърчиха като змии, сухожилия запълзяха като червеи, изтръгнаха се от пръстта и залазиха към купчината кости — които се снаждаха в разпознаваема форма — скелет, хлабаво сглобен все още, но костите не бяха на ак’рини, нито на баргаст. По-дебели бяха, с по-очертани ръбове. Натрошеният череп отново ставаше цял, очукан и почернял от саждите. Стоеше неподвижен, с горните зъби върху земята, докато долната челюст не изщрака към него, а след това натисна отдолу, избута го назад, та връзките да се наместят в ставите.
Плът и изсъхнала кожа, туфи зацапана с прах коса. Сухожилия стегнаха дългите кости, краищата се сплетоха да ги свържат в ръце и крака. Извити снопчета мускул се докопаха до жили, издърпваха се и полепваха, жилите се изпъваха. Сглоби се ръка, десетки кокалчета на пръсти се събраха и се наместиха с пукот в края на китката.
Гнило месо стегна прешлените в змийска извивка. Ребра изщракаха в жлебовете от двете страни на гръдния кош и го надигнаха от земята.
Когато Резките задълбаха хоризонта на югоизток, а вятърът вече издъхваше в сетния си спазъм, в тревите лежеше тяло. Късчета кожа се сливаха, за да го загърнат, всеки шев — като белег от рана. Нишки коса пуснаха корени по темето на черепа.
Щом вятърът заглъхна съвсем, доехтя далечна песен. Груб, немощен глас на старица, а в мелодията на тази песен имаше стегнати в здрави възли юмруци, имаше мускули, набъбващи за ужасно насилие, имаше лица, неподвластни за зноя на слънцето и житейската жал. Гласът омагьосваше, извличаше сила от най-дълбоките спомени на земята.
Зората пропълзя на хоризонта и обагри небето в кръв.
И един Т’лан Имасс се надигна от земята. Застъпва с бавни колебливи крачки към опаления в огъня кремъчен меч, оставен да лежи до кладата на баргастите. Една съсухрена, но огромна длан се пресегна надолу, стегна се около дръжката и вдигна оръжието високо.
Онос Т’уулан се обърна на югоизток. И тръгна.
Имаше да убива един народ.
16.
Дарът на оскверняването бе тишина. Благословеният някога камък, огромен като фургон, беше разбит. Наблизо имаше хлътнатина и извор се мъчеше да захрани езерце с черна вода. Кости на газели и гризачи бяха осеяли тревите и камъните на лъкатушещото надолу от хлътнатината корито на поток — свидетелство за отровената вода.
Тази тишина гъмжеше от истини, повечето толкова ужасни в естеството си, че караха Секул Лат да потреперва. Изгърбил рамене, обгърнал се с ръце, той се взираше към изгряващото слънце. Килмандарос се провираше из късовете натрошена скала, сякаш се радваше на гледката на собственото си творение отпреди хилядолетия. Ерастас бе събрал шепа камъчета и ги хвърляше в езерцето едно по едно — всяко потъваше без звук, без да остави вълнички. Тези подробности като че ли забавляваха Блудния, ако полуусмивката на лицето му означаваше нещо.
Секул Лат бе достатъчно разумен, за да не вярва на привидностите. Особено у Древен бог, спечелил си лоша слава с умението да заблуждава. Възможно бе да размишлява над задоволството си от неопровержимата безапелационност на призива си, а може би обмисляше да прекърши гръкляна на някой самонадеян бог. Или на някой по-недостоен. Той беше Блудния все пак. Храмът му беше измяна, олтарът му — лошият късмет, и в този храм, и на този олтар, той жертваше смъртни души, мотивиран единствено от прищявката. И може би от скуката. Луксът на тази негова власт бе това, което толкова ценеше и толкова искаше да си върне.
„Но това свърши. Не можеш ли да го разбереш? Нашето време свърши. Не можем да заиграем отново онази игра. Децата наследиха този свят, и всички останали, над които тиранствахме някога. Пропиляхме всичко, което имахме — вярвахме в своето всемогъщество. Този свят… Ерастас, не можеш да си върнеш нещо, което вече не съществува.“