— Малазанец. — Маел кимна. — Такъв е и Господарят на Колодата. А също и непредсказуемата, непознаваема съюзничка на Господаря — адюнкта Тавори, която води малазанска армия на изток, през Пустинните земи. Води ги… — и се обърна към Секул Лат — към Коланси.
„Кучият син знае! Разбира играта, която играем!“ Успя да се сдържи да не издаде всичко, като погледне към Килмандарос. Спокойното разбиране в очите на Маел го смрази.
Олар Етил ги дари с трети кикот — дар, който не зарадва никого.
Ерастас не беше глупак. В окото му блесна подозрение.
— Тъй значи — заговори той тихо. — Всички онези нощи хвърляне на кости за Килмандарос… май сте имали много неща, за които да си говорите, колкото да убиете времето. Някои планове може би, Сек? Вече разбирам. Колко глупаво от моя страна: да си въобразявам, че сте се примирили да угаснете, да се откажете от всичко. — Усмивката му стана опасна. — Излиза, че сте ме изиграли. С вашите крайно впечатляващи дарби.
— Тази среща беше преждевременна — обади се Маел. — Блуден, смятай се за изгонен от Ледерас. Усетя ли, че си се върнал, ще те хвана и ще те удавя толкова лесно, колкото ти — Пернатата вещица.
Отиде до извора, стъпи в него и изчезна.
Олар Етил изпъна пръст към Килмандарос, размаха го заканително, след което тръгна на север. Жалка купчина кожа и кости. Тримата останали Древни богове се загледаха след нея. Т’лан Имасс се отдалечи на петдесетина крачки, превъплъти се в драконовия си облик сред вихрушка от прах и се извиси в небето.
Килмандарос тихо изръмжа.
Секул Лат се потърка по челото, въздъхна и каза:
— Силата, която искаш да изцедиш, Ерастас… Оказва се, че всички работим за сходни цели.
— Изпреварили сте ме.
Секул сви рамене.
— Не очаквахме, че просто ще цъфнеш на вратата.
— Не обичам да ме изиграват, Сек. Изобщо ли не цените съюза ми?
— Променил си стратегията необратимо. Както изтъкна Маел, макар може би и по други причини, тази среща бе преждевременна. Сега враговете ни са предупредени за нас. — Въздъхна отново. — Ако си беше стоял настрана, кротко, аз и Майката… щяхме да им измъкнем силата изпод носовете.
— За да си я поделите само между вас.
— Плячката е за победителите. — „Но не тази безумна узурпация, това желание да се върне каквото беше някога.“ — Смея да кажа обаче, ако бе дошъл да се помолиш, като нищо можеше да се окажем великодушни… заради старите времена.
— Разбирам.
Килмандарос се обърна към него.
— Нима, Господарю на Крепостите? Ти ни събра тук, за да се разбере накрая, че си най-слабият, най-невежият между нас. Принуди ни всички — Секул, Маел, Олар Етил, да те поставим на мястото ти. Да те накараме да осъзнаеш, че ти единствен се валяш в самосъжалението си и се похабяваш, без да правиш нищо. Маел може да си твърди, че времето ни си е отишло, но тогава защо се погрижи култът му да е във възход? Ами че точно в момента един жрец джистал на Маел се издига, за да заеме трона на най-могъщата империя, която този свят е виждал от времето на Каллор и Дессимбелакис! Кой между нас се оказа глупавият, а?
Ерастас изръмжа и им обърна гръб.
— Мисля, че Маел ни предупреждаваше — каза Секул на майка си. — Тази адюнкта Тавори, за която спомена. Тези ужасни малазанци.
— И децата на боговете. Да, много предупреждения, Секул. От Олар Етил също. Джагът, Т’лан Имасс, Тайст Андий — ба!
— Цялата изтънченост се загуби — съгласи се Секул Лат. — Ерастас, ела при нас де, много неща имаме да обсъдим. Хайде, ще ти кажа за пътя, който вече сме подготвили. Ще ти кажа колко точно сме близо до постигането на всичко, което желаем. А ти, от своя страна, можеш да ни кажеш защо се каниш да освободиш елейнта отатарал. Такава размяна на сведения е в сърцевината на всеки съюз, нали?
Горкият му приятел беше унизен. Какво пък, има полза от някои уроци. „Стига да ги получава друг.“
— Дошло е време да построим моста отново, Ерастас — каза Килмандарос. — Нека се постараем да бъде силен, неуязвим за огън и за всякаква заплаха. Кажи ми как ще убия елейнта отатарал — само заради това обещание ще остана с теб.
Накрая се върна при тях, както знаеха, че ще стане.
— Никога не изгаряха моста зад тях, преди да довършат този пред тях. Но после дойде ден, когато мостовете свършиха. Нищо нямаше напред. Напред беше краят на пътя.
Кътъл се пресегна и тикнаха в ръката му глинена стомна. Той отпи глътка, без да поглежда младите войници, с които делеше топлината на мангала. Шумът от водата под плоския корпус бе непрекъснато влажно скърцане, твърде близо под сапьора, за да му е по вкуса. Тъпо: да си морски пехотинец и да мразиш водата. Реки, езера, морета, дъжд — презираше ги всичките.