— Черен Корал — каза някой с тих, почти благоговеен глас.
— Като десетте хиляди жили в ръката — рече кисело Кътъл, — историите се разпространяват. Няма и една малазанска армия, която да не знае за тях. Кучешката верига. Пропада. Пътят за Ейрън. Черното псе. Пейл. И… Черен Корал, където умряха Подпалвачите на мостове.
— Не всички — възрази същият войник.
Беше много тъмно, за да може да се види говорещият, а Кътъл не познаваше гласа.
— Висшият маг Бързия Бен. Мъртвия Хедж — но той умря там и затова го наричаме Мъртвия Хедж, тъй че и той не можа да се измъкне. Може би шепа други успяха. Но Подпалвачите на мостове бяха свършени и така ще ти го разкажат историите. Унищожени при Черен Корал в края на войната на Панион. Малцината, които успяват да изпълзят от такива неща, изчезват като последните струйки дим. — Отпи нова глътка. — Така стават нещата.
— Казват, че били пуснати в града от Черните моранти — заговори друг войник. — И отишли и завзели двореца. Бил ли е мъртъв вече Уискиджак тогава? Знае ли някой? Защо не ги е водел той? Ако ги беше водил, може би нямаше да…
— Този начин на мислене е глупав.
Кътъл поклати глава. Чуваше смътния плясък от другите баржи — проклетата река гъмжеше от тях и ледерийските екипажи се бореха ден и нощ да избегнат сблъсъци и оплитане на въжета. Ловците на кости и ескортът на командир Брис — почти двайсет хиляди войници, поддържащ персонал, товарни животни — всичко се придвижваше на юг по реката. По-добре от вървенето пеш все пак. По-добре и по-лошо, като си спомнеше предишни десанти, в които морските пехотинци залягаха под дъжд от стрели и камъни от прашки, умираха и се давеха. Обгърнати в пламъци баржи, крясъците на изгарящи мъже и жени…
Не че този път щяха да слязат под огън. Не и този път. Това пътуване беше забавна разходка в компанията на съюзници. Толкова цивилизовано, толкова мирно, че направо му късаше нервите.
— Просто така става. Правят се избори, вземат се решения, случват се злополуки, сполетяват ни съдби. Не забравяйте това, когато ни сполети нашата съдба.
— Никой няма да пее песни за нас — каза същият войник. — Не сме Подпалвачите на мостове. Нито Сивите мечове. Нито Седма на Колтейн. Адюнктата го каза.
— Я отворете последната стомна — подхвърли някой.
Кътъл довърши тази в ръката си. Три бързи глътки. Хвърли я настрана.
— Ловци на кости. На Фидлър ли беше идеята? Може би. Не мога да си спомня. — „Помня само отчаянието. Помня адюнктата. И тихите улици на Ейрън, и празните стени. Помня, че бях отчаян, и сега се чудя дали нещо се е променило, изобщо.“ — Историите са само това, което е оцеляло. Но те никога не са цялата случка, защото цялото никога не може да се знае. Помислете за всичките истории, които сме изгубили. Не само на кралства и империи, но историите във всеки от нас, всяка личност, която е живяла някога. — Щом новата стомна с ром от праскови се появи, ръката на Кътъл се стрелна и я сграбчи. — Какво искате вие? Който и да е от вас? Искате славата на Подпалвачите на мостове? Защо? Всички те са мъртви. Искате велика кауза, за която да се биете? За която да умрете? Покажете ми нещо, което си заслужава това.
Най-сетне вдигна глава и огледа навъсен огрените от жаравата лица, толкова млади и така посърнали вече. А зад него заговори нов глас:
— Показването не е достатъчно, Кътъл. Човек трябва да види, да разбере. Стоя тук, слушам те и чувам рома. Тече през войник, който си мисли, че е стигнал до края на пътя си.
Кътъл отпи и изсумтя:
— Просто приказки, сержант Геслер. Нищо повече.
— Лоши приказки. — Геслер се приближи — войниците се заотдръпваха, та да мине — и се настани срещу сапьора. — Те искат истории, Кътъл. Не основание да се хвърлят през борда. Тези основания са най-евтините — би трябвало да го знаеш.
— Приказваме си тука приятелски, сержант, нещо друго.
— Знам. Това не е официално мъмрене. Мъмренето ще го направи сержантът ти и ако той беше тук, вече щеше да ти е съдрал кожата. Не, тук двамата с тебе сме само едни стари войници.
Кътъл кимна.
— Добре де. Казвах само, че…
— Знам. Чух. Славата е скъпа.
— Точно.
— И не си заслужава.
— Правилно.
— Но точно тук грешиш, Кътъл.
Беше само един приятелски разговор и нищо повече, но Кътъл не беше глупак.
— Щом казваш.
— И онези избори и решения, за които се оплакваше, които те водят до мястото, което не можеш да избегнеш, мястото, което никой от нас не може да избегне. Казваш, че не си струват, Кътъл, обаче това също е избор. Изборът, който ти си решил да направиш. И може би ти трябва компания, и всичко е заради това. Лично аз мисля, че си една проклета пречка — не защото не си добър войник. Добър си. И знам със сигурност, че когато запее желязото, съм даже доволен да ми пазиш гърба. Обаче ти непрекъснато пикаеш на въглените, Кътъл, а после се оплакваш, че миришело на пикня.