— Аз съм само един сапьор с шепа муниции, Геслер. И когато свършат, влизам в редиците на арбалетите, а вече не зареждам толкова бързо като някога.
— Вече казах, че не ме притеснява работата ти като войник. Може и да презареждаш по-бавно, обаче изстрелите ти още са точни и не се опитвай да ме убеждаваш в противното.
Кътъл само кимна. Сърдито. Сам си го беше изпросил това мъмрене, до което уж нямаше да се стига. Това уж приятелско говорене, което сега го заковаваше като ръждив пирон за дървената палуба. Пред цяла пасмина кутрета.
— Имаше сапьори — продължи Геслер — много преди да се появят морантските муниции. Всъщност на сапьорите ще им трябват ветерани като теб, такива, които помнят онези дни. — Помълча, след това каза: — Имам един въпрос към теб, Кътъл.
— Давай.
— Кажи ми: кое е онова, което скапва армиите.
— Времето без нищо за правене.
— Нищо освен приказване. И защо ли тъкмо хората, които имат най-малко полезни неща за казване, говорят най-много?
Невидимият войник, говорил преди, се обади зад Геслер:
— Защото купчината им лайна никога не намалява, сержант. А става все по-голяма.
Кътъл чу облекчението в смеха, който последва. Лицето му беше пламнало, но пък можеше да е от жаравата или от рома, или и от двете. Можеше просто да се е напил.
— Стига с тия приказки за пикня и лайна — измърмори той и се надигна. Олюля се, успя да се задържи на крака, обърна се и се заклатушка към кърмата.
След като сапьорът се отдалечи, Геслер рече:
— Ти, дето се обади зад мен… Уидършинс, ти ли си?
— Да, сержант. Мотаех се наоколо и го чух да точи сълзи и сополи.
— Върви след него и гледай да не се катурне през перилото.
— Слушам, сержант. И, ъъ, благодаря, той и мене вече почти ме беше разплакал.
Геслер се почеса по бузата. Кожата му беше отпусната, цялата стегнатост отдавна си бе отишла. Остаряването е гадна работа, реши той.
— Трябва му едно яко кастрене, та да се стегне — измърмори под нос. — И не само на него. Я дайте тая стомна насам, че ожаднях.
Не познаваше нито един от войниците около мангала. Бяха млади, пехотинци, едва бяха научили какво е бой. Бяха гледали щурма на морската пехота на Ю’Гатан и боя при дебаркирането в град Малаз. Бяха гледали как морските пехотинци тръгнаха, за да завземат земята на ледериите. Много бяха гледали. А никакви маршове, упражнение и военни игри не могат да направят един млад войник по-жаден за слава от гледането.
Геслер знаеше как гледат тези момчета на морските пехотинци. Знаеше как повтарят имената, раждащите се легенди. Троутслитър, Детсмел, Хелиан, Мейсан Джилани, Кръмп, Мейфлай и всички останали. Знаеше, че почти боготворят проклетия сержант Фидлър. „Боговете да не дават да му се случи нещо лошо.“
Може би Кътъл имаше право с препикаването на всичко това. На неща като слава и създаването на легенди. Може би с основание подронваше всички тези романтични представи. „Не разчитай на никаква вяра. Дори легендите умират.“ Геслер потръпна и отпи глътка ром.
Имаше вкус на лайна.
Ботъл се измъкна. Послушал беше Кътъл. Погледал беше как Геслер се намести вкиснат на мястото на сапьора, за да се отдаде на нощно пиянство.
Цялата армия безделничеше по откритите палуби. Ставаше отегчена и мързелива. След прехода на изток от Ледерас бяха прехвърлили река Ледер и продължиха в марш през богатите земи на юг, докато не стигнаха река Грес. Не липсваше нито храна, нито пиене, нито курви по целия проклет път. Предпазливо придвижване, поход, който едва можеше да поизпоти човек. Левга след левга дърления, гадни махмурлуци и никой няма и най-малката идея с какво са се захванали, накъде отиват и какво ги очаква.
Из войнишките редици вървеше една шега: че щом речното пътуване до град Грес на Морето на драконите свърши, цялата армия просто ще възвие обратно на запад, ще се върне до Ледерас и ще започне всичко отново — и ще се върти, и върти в кръг. Никой не й се смееше много на тази шега. Беше от онези, дето са досадни като дрисък.
Четиридесет и двете баржи, които ги бяха очаквали южно от планините Блуроуз, малко след водопадите на Грес, бяха нови, построени специално за превоза на армията надолу по течението. Щом пътуването свършеше, баржите щяха да бъдат разглобени и пренесени с армията по суша до река Западен Крин, където щяха да ги сглобят отново и да ги пуснат по Хиацинтовия проток, а оттам до д’расиланите, които вече бяха изкупили дървения материал. Ледериите бяха умни в това отношение. Ако можеш да вземеш нещо и да извлечеш изгода от него веднъж, защо да не го направиш два пъти? Достойна за уважение черта, поне според Ботъл. Може би. Но той подозираше, че подобни наклонности може да станат болезнени, да се превърнат в отрова за душата.