Отиде до парапета и се загледа над огряната от нефритената светлина вода. Корпусът на друга баржа затулваше гледката към брега, нощта бе пълна с прилепи. Видя на другата баржа друг човек, загледан към него, и се зачуди дали го познава. Мъж ли беше, или жена? Отделенията бяха разпръснати — сигурно нечия гениална идея между войниците да се завържат нови връзки и приятелства. Или още по-гениалното осъзнаване, че отделенията имат нужда да попрестанат поне за малко да си гледат омръзналите си гадни физиономии. Омешай ги, за да не почнат да се избиват едни други. Гуглата знае, изобщо не му липсваше Корик, нито дори Смайлс. Просто беше извадил скапано лош късмет, че се озова на една и съща палуба с Кътъл.
Този човек беше жива напаст за духа. Почти толкова лош като Юмрук Блистиг. Но пък коя армия си нямаше такива? Кисели, навъсени и непрекъснато мърморят. Някога се възхищаваше на такива войници — тези, които бяха видели всичко и чакаха тепърва нещо да ги впечатли. Тези, които се вглеждаха в лицето на новобранец, все едно виждат смъртна маска. Но вече презираше такива войници.
Можеше и да не е прав обаче. Мъките и ужасът, които ги бяха докарали до тази студенина и безжизненост, не бяха нещо, за което човек може да жадува в живота си. Нали? Това, което той и всички други по-млади войници трябваше да търпят, беше проклятието на оцелелите, дамгата на ветераните, от която течеше като от гнойна рана. Зацапваше. Замърсяваше. Убиваше мечтите.
Той не беше от тях. Никакво желание нямаше да влезе в редиците им. И не можеше да си представи цяла армия, съставена от такива осакатени, покрити с белези от жестоки рани същества. Но това бяха Подпалвачите на мостове. Това беше армията на Колтейн накрая. Воинството на Едноръкия. Камъкът на Греймейн. Първият меч на Дасем. Само мъртвило в очите. Потръпна и придърпа промазаната със смола пелерина около раменете си. Ловците на кости бяха поредната армия, тръгнала в същата посока — ако тази армия първо не се разпаднеше.
„Но чакай, Ботъл, чакай. Забрави Фидлър. Той не е като тях. Все още му пука… нали?“ Дори самият въпрос го безпокоеше. Напоследък сержантът му все повече се отчуждаваше. Въпрос на поколенческа разлика? Може би. Началническото бреме? Възможно. Като Мостовак Фидлър не беше имал никакви отговорности извън тези на редовия войник. Сапьор всъщност — а сапьорите бяха прословути със заплахата, която представляваха и за собствените си другари освен за врага. Тъй че какви ти отговорности — Мостоваците си бяха направо безотговорни. Но сега Фидлър беше сержант, а и нещо много повече. Гадател на Драконовата колода. Легендарен оцелял от Подпалвачите на мостове. Беше железният прът, забит дълбоко в земята, и колкото и свирепо да бушуваха ветровете, държеше здраво — и всички на свой ред се вкопчваха в него, цялата проклета армия като че ли. „Държим се здраво. Не за адюнктата. Не за Бързия Бен или Юмрук Кенеб. Държим се здраво за Фидлър, един проклет сержант.“
„Дъх на Гуглата. Не бива да мисля за нещата по този начин. Фид заслужава нещо по-добро. Заслужава да му се върне животът.“
„Нищо чудно, че побягна, когато тя поиска гадаенето.“
Черната вода, равнодушна към въртопа на мислите му, носеше каквото може към далечното море. Студена със спомените за сняг и лед във високите планини, забавена от наносите свлечена пръст и стрити на прах камъни. Огромни костенурки пълзяха долу из тинята. Пиещи кръв миноги — само челюсти и опашка — се хлъзгаха в теченията и търсеха меките кореми на шарани и сомове. Наноси се трупаха и обръщаха по заоблените камъни и чакълестите брегове. Заровени в тинята амфори от печена глина, парчета ръждясал метал — сечива, прибори, оръжия, огладените кости на безброй животни — коритото на тази река гъмжеше наистина, разгърнато като свитък, изписващ история надолу към морето.
Вече бе освободил ума си да блуждае, да се плъзга от искра на искра сред многобройните живи твари. Това му беше станало нещо като навик. Където и да се озовеше, пускаше филизи, които се протягаха като корени, за да разширят оплетеното кълбо от сетива. Без това се чувстваше изгубен. И все пак тази чувствителност невинаги беше дар. Колкото повече осъзнаваше необятната взаимосвързаност на нещата, толкова повече нарастваше подозрението, че всеки живот има свой собствен кръг, затворен и буквално сляп за всичко извън него. Какъвто и да беше мащабът, каквито и да бяха претенциите на нещата вътре в този кръг, каквито и да бяха убежденията им, те странстваха в своя жизнен кръг в дълбоко неведение за необятността на вселената извън тях.