С ума нещата не стояха по-добре. Умът не беше изграден за дълбочина и при всеки допир с удивителното се отплесваше, без да може да намери опора. „О, ние се справяме чудесно с треските, разлитащи се под удара на брадвата, с клиновете, които набиваме, със семената, които разпръсваме, с вкуса на бирата в устата ни, с допира на любов и страст на връхчетата на пръстите ни. Утехата не е в загадката на непознатото и непознаваемото. Тя е в дома, който обитаваме, в лицата, които разпознаваме, в миналото зад нас и в бъдещето, което искаме за себе си.“
„Всичко това е стабилното. Това е, в което се вкопчваме. Докато в същото време копнеем за другото.“
Толкова просто ли беше определението за религия? Копнеж за другото? Захранването на това желание с вяра, подражанието на страст чрез ритуали? „Че това, което желаем да го има, следователно го има. Че това, което търсим, наистина съществува. Че като вярваме, създаваме и в създаването намираме.“
„По силата на този аргумент не е ли и обратното също толкова вярно? Че това, което отхвърляме, престава да съществува. Че «истината» се поражда в това, което търсим. Че създаваме, за да вярваме. Че намираме само това, което сме създали.“
„Че чудото не съществува извън самите нас?“
„Със своята вяра ние създаваме богове. И тъй, на свой ред можем да ги унищожим. С една-единствена мисъл. Мигновен отказ, внезапно отричане.“
„Това ли е истинското лице на предстоящата война?“
Смразен от тази мисъл, Ботъл присви сетивата си, изостави безразличните искри, завихрени из речните дълбини. Трябваше му нещо… по-близко. Нещо човешко. Трябваха му плъховете.
Детсмел се покашля и пусна две монети в нощвите.
— Няма да вкараш, Троутслитър. Гледай как ще си върна четирите. — Вдигна глава и се намръщи. — Какво има? Хвърляй кокалчетата, глупако.
— Майтапиш ли се, Иброн?
— Да бе, омагьоса коритото.
Троутслитър се наведе напред.
— Проблем си създаваш, Детсмел — слушай и ти, Иброн, щото и ти си маг…
— Ей! Аз ти го казах току-що…
— И много мило от твоя страна, да. Но все едно, слушай. Детсмел, може да е безопасно да омагьосваш хвърлянията, докато играеш с тъпаци или с приятелчетата ти духове. Но виж, аз съм Троутслитър, нали? Убивам хора за препитание, по начини, които никой разумен здравомислещ войник не би могъл да си представи. Ясен ли съм тука? Вкараш ли си дарбите в тая игра, може и аз да го направя.
— Богове на бездната — изпъшка Детсмел. — Що се дразниш толкова?
— Ти измами.
— Е, и?
— С магия!
— Не ме бива толкова за другото вече. Може да съм се отчаял.
— Може? Иброн — трябва да се съгласиш с мен тука, — чистото мамене добре, очаква се. Но с магия е неприемливо. Това плаче за целувката на ножа и ако не бях толкова скапано великодушен, да не говорим, че съм достатъчно трезвен да знам, че убиването на отдельонен лечител май не е добра идея, тук по дъските вече щеше да се лее кръв.
— Прав е, Детсмел. Ей на, аз мислех да се включа в тая игра чисто като…
Детсмел го прекъсна със сумтене.
— Ти хвърли мрежа върху цялото поле още като седна, Иброн. Аз само я усуках малко.
Троутслитър зяпна, после вдигна първото лъскаво кокалче.
— Виждаш ли това, Иброн? Като обичаш толкова да омагьосваш всичко, да видим как ще го изядеш това. И следващото. Всъщност какво ще кажеш да ги изядеш всичките?
— Няма начин…
Троутслитър се хвърли през разчертаното с тебешир върху палубата поле. Иброн изпищя.
Нещата станаха гадни и плъхът на Ботъл извади късмет, че се измъкна невредим.
Скълдет седеше свит под завивките, загледан мрачно в изпадналата в несвяст Хелиан. Беше се отнесла, докато правеха любов, което вероятно не беше необичайно. Наблизо седеше друг войник и гледаше принца на Седемте града с разбиращо изражение.
Нуждата от утеха на младия мъж не беше обречена тази нощ и скоро щеше да се задоволи отново. Добре беше, че единственото нещо, от което Хелиан бе обсебена, беше ромът и разни такива. Поглеждаше в стомната в нечия чужда ръка с цялата пламенна ревност на зарязана любовница. Все едно, колкото и пияна да беше, не беше глупава, станеше ли въпрос за обърканите желания на Скълдет.
Не, истинският глупак в уравнението седеше отстрани. Сержант Ърб, чиято любов към Хелиан искреше като чистите води на извор, захранван от неизчерпаема жила в скалата на детинската му вяра. Вяра в убеждението, че един ден мислите й ще се прояснят достатъчно, за да види какво стои точно пред нея. Че изкушението на алкохола изведнъж ще й загорчи.