Ърб беше идиот. Но идиоти на света колкото щеш. Непрекъснат приток всъщност.
Когато Скълдет почна пак, Ботъл предпазливо се измъкна от ума на плъха. Гледането на такива неща — правене на любов — беше прекалено гадно. А и баба му още като малък му беше набила в главата какъв риск от пристрастяване към опасни перверзни предлагат дарбите му. Да, точно така — беше му го набила в главата.
Сканароу застана до капитан Рутан Гъд, който се бе опрял на перилото, и промърмори:
— Ама че черна вода.
— Нощ е.
— Обичаш нещата да са прости, нали?
— Защото са си прости, Сканароу. Всички усложнения, които претърпяваме, се мътят в собствените ни черепи.
— Нима? Това не ги прави по-малко реални обаче. Нали?
Той сви рамене.
— Искаш ли нещо?
— Много неща, Рутан Гъд.
Той я погледна и като че ли се изненада от това колко близко стои — висока почти колкото него, канийските й очи тъмни и лъскави, — после отново се загледа към водата.
— И какво те кара да мислиш, че мога да помогна с което и да е от тях?
Тя се усмихна и макар капитанът да не обърна внимание, усмивката беше прелестна.
— Кой те повиши? — попита го.
— Един побеснял луд.
— Къде?
Той разроши брадата си с пръсти и се намръщи.
— И какво точно цели всичко това?
— Кайндли беше прав, знаеш ли. Трябва да работим заедно. Искам да знам повече за теб, Рутан Гъд.
— Не си струва.
Тя се облегна на перилото.
— Криеш нещо, капитане. Но нищо. Бива ме в разкриването на разни неща. Беше сред първите в списъка офицери за Четиринайсета. Което значи, че си бил в град Малаз, вече повикан и очакващ назначение. Е, кои армии бяха изхвърлени на остров Малаз, твърде разбити, за да не се разформироват? Осма. Тринайсета. И двете от кампанията в Корелри. Значи, Осма пристигна почти по същото време, когато отплава Четиринайсета, но предвид мудността на военните чиновници едва ли си бил от Осма — освен това Фарадан Сорт беше, а тя не те познава. Попитах. Тъй че остава Тринайсета. Което е доста… интересно. Служил си при Греймейн…
— Объркала си всичко — прекъсна я Рутан Гъд. — Дойдох на транспортен от флотата на Нок, Сканароу. Дори не бях от морската пехота…
— На кой кораб служеше?
— „Денрабъ“…
— Който потъна край Резкия завой…
— Да…
— Преди почти осемдесет години.
Той я изгледа.
— Тези напомняния граничат с налудничавост, не мислиш ли?
— За разлика от патологичното лъжене ли, капитане?
— Ти говориш за първия „Денрабъ“. Вторият се разби в Стената при пет възела. От двеста седемдесет и двама на борда само петима бяхме измъкнати от Гвардията на бурята.
— Стоял си на Стената?
— Не, върнат бях при размяна на пленници.
— В Тринайсета?
— Обратно във флотата, Сканароу. Успяхме да пленим четири триреми на Меър, натоварени с доброволци за Стената — да, трудно е да се повярва, че някой би се писал доброволец за това. Все едно, Гвардията на бурята имаха отчаяна нужда от свежа кръв. Тъй че можеш да оставиш подозренията си настрана, капитане. Биографията ми е скучна, еднообразна и в нея няма нищо героично. Някои загадки не си заслужават да се знаят, Сканароу.
— Всичко звучи много убедително, признавам ти.
— Но?
Тя отново го дари с лъчезарна усмивка и този път той я видя.
— Все пак мисля, че си лъжец.
Той се оттласна от перилото.
— Много плъхове има на тези баржи, не мислиш ли?
— Можем да ги трепем.
Рутан Гъд помълча, разчеса брадата си и сви рамене.
— Едва ли си заслужава усилието според мен.
И си тръгна. Канийката се поколеба за миг и го последва.
— Богове на бездната — измърмори Ботъл. — Всеки си го взима тази нощ.
Усети жегване някъде дълбоко в себе си, старо и познато. Не беше от типа мъже, дето жените ги преследват. Имал беше приятели, които скачаха от едно легло в друго, и всяко от тези легла меко и топло. Той нямаше такъв късмет. Толкова по-остра бе иронията на онова, което го навестяваше в сънищата му.
Не че се беше появявала напоследък, не и от месец. Може би й бе омръзнал. Може би беше взела всичко, което й трябваше, каквото и да беше то. Но последните няколко пъти бяха плашещи с отчаянието си, със страха в нечовешките й очи. Събуждаше се със силната миризма на пожари в саваната, с лютивината на пушек в очите и грохота на бягащи стада, кънтящ в черепа му. Смазан и объркан, оставаше да лежи и да трепери под изтърканите завивки като дете в треска.
Месец на мир, но защо отсъствието й го изпълваше с копнеж?
Баржата отсреща се беше плъзнала напред, понесена от някое капризно течение, и той вече можеше да вижда източния бряг на реката. Нисък бряг с големи канари и тръстики, а зад него хълмисти равнини, огрени призрачно зелено от нефритените резки в южното небе. Тези степи трябваше да гъмжат от живот. Но бяха пусти.