Континентът изглеждаше по-стар от Кюон Тали, по-стар и от Седемте града. Беше земя, изхранвала твърде дълго.
На западния бряг земеделската земя бе на тесни ивици: единият им край стигаше до реката, а другият, на една трета левга навътре в сушата, до мрежата пътища, кръстосали района. Без тези ферми ледериите щяха да гладуват. Но Ботъл бе обезпокоен от занемареното състояние на много от къщите, на хлътналите плевници и на обраслите с бурени зърнохранилища. Една горичка не беше останала. Дори пъновете бяха изтръгнати от изсъхналата земя. Противоветрените пояси от елша и трепетлика около фермите бяха голи като скелети, може би пострадали от болест. Малко зад отводнителните канали се бяха оформили тинести островчета и правеха тази страна на реката коварна. Богата пръст се отнасяше.
По-добре да гледа източния бряг, колкото и пустинен да беше.
Някакъв войник правеше дежурната обиколка — крачеше по баржата като в клетка. Бе чул стъпките да минават зад него два пъти, откакто бе спрял при перилото. Третия път ботушите спряха, поколебаха се за миг и се приближиха.
Вляво от него се появи тъмнокожа жена и отпусна ръце на перилото.
Ботъл затърси трескаво името й в ума си, накрая се предаде и въздъхна.
— Ти си от ония, дето Бадан Грук смяташе, че са се удавили, нали?
Тя го погледна.
— Сержант Синтър.
— С красивата сестра — о, не, че ти не си…
— С красивата сестра, да. Кисуеър. А ти си Ботъл. Магът на Фидлър, за който той не иска да говори — защо така?
— Защо не иска да говори за мен ли? Откъде да знам? Все едно, сержантските ви бъзикни не са моя работа — тъй че ако си любопитна какво говори или не говори Фидлър, защо просто не го попиташ?
— Щях. Само че го няма на тази баржа, нали?
— Лош късмет.
— Лош късмет, но пък ти си тук. Когато Фидлър изрежда своите, м-м, активи, ти все едно изобщо не съществуваш. Тъй че се чудя дали е защото не ни се доверява? Или може би не вярва на теб? Две възможности, две посоки — освен ако не можеш да измислиш друга?
— Фид е бил единственият ми сержант — отвърна Ботъл. — Ако не ми вярваше, отдавна щеше да се е отървал от мен, не мислиш ли?
— Значи не вярва на нас.
— Не мисля, че има нещо общо с това, сержант.
— Скритият му коз си, нали?
— Не кой знае какъв, опасявам се. Но предполагам, че е единственото, с което разполага. В отделението си, искам да кажа.
Имаше съвсем късо подрязана коса, сигурно за да се отърве от въшките — няколко месеца в мръсна килия обикновено правеха оцелелите невротични на тема хигиена — и сега прокара пръстите и на двете си ръце по черепа си. Профилът й, забеляза с изумление Ботъл, беше ами… съвършен.
— Все едно — заговори Ботъл със стегнато гърло, — в първия миг си помислих, че си сестра ти. — И зачака.
След малко тя изсумтя.
— Доста усилие ти струваше, бас слагам. Самотен се чувстваш, а?
Ботъл се помъчи да измисли нещо, което да не прозвучи жалко. Не успя. Всичко звучеше жалко.
Синтър се облегна на перилото. Въздъхна.
— Първите групи за набези, които събирахме ние, далхонийците — много преди да ни завладеят, — бяха, как да го кажа, самоубийствени. Виждаш ли, нямаше начин жена да се откаже от шанса да се включи, тъй че групата винаги се съставяше от мъже и жени. Но пък всичките бракове и годежи започнаха да създават неприятности — съпрузи и съпруги невинаги тръгваха в едни и същи групи; понякога единият просто не тръгваше. И след седмица-две бой… ами, воюването и похотта сучат от една цица, нали? Тъй че вместо цялото село да започне да се разкъсва от вражди, изблици на ревност и прочие, се реши, че щом един воин — мъж или жена, женен или сгоден — напусне селото на набег, всички съществували дотогава връзки престават да важат.
— Аха. Изглежда разумно решение.
— Зависи. Докато се усетиш, по десет-дванайсет бойни групи тръгваха наведнъж. Селото оставаше почти празно. При избора между това да живееш по правилата — дори да са удобни — и да избягаш от тях за известно време, е, какво ще предпочетеш? И още по-лошо, щом това се разчу сред другите племена, те до едно възприеха същата практика и всички тия бойни групи почнаха да се чукат. Докарахме си първата пълномащабна война. Защо да си някакъв жалък земеделец или пастир с една жена или мъж, като може да си воин и да се чукаш с нов партньор всяка нощ? Цялата конфедерация Дал Хон за малко да се самоунищожи.
— Какво я спаси?
— Две неща. Изтощение… о, добре, три неща всъщност. Първо изтощението. Другото беше грозният факт, че дори безплатното всъщност не е безплатно. И най-после, освен неизбежния глад, всичките тия ревящи бебенца, които се появяваха след девет месеца — рязко увеличаване на населението всъщност.