Ботъл се беше намръщил.
— Синтър, можеше просто да ми кажеш „не“, знаеш ли. Не за първи път чувам тази дума.
— Отказах се от далхонийския живот, Ботъл, когато се включих в малазанската морска пехота.
— Нарочно ли се опитваш да ме смутиш?
— Не. Просто казвам, че съм разпъната на две — вече си имам един мъж, който ме преследва, но е лош плувец и кой знае в коя баржа е в момента. А не мисля, че съм давала някакви специални обещания. Но пък отзад при кърмата — и това е най-забавното — е онзи войник, от тежките, дето прилича на мраморна статуя — знаеш, от онези, дето се показват при отлив край канийския бряг. Като бог, но без всичките там водорасли…
— Добре, сержант, разбирам накъде вървиш, или накъде се връщаш, искам да кажа. Не съм подходящ за това, а щом той предлага…
— Предлага, но пък чукането с него би могло да усложни нещата. В смисъл, може много да започна да държа на него.
— Но с мен — едва ли.
— Точно това си мислех.
Ботъл се загледа в тъмните води, които се отнасяха назад, зачуден колко ли бързо ще потъне и изобщо колко време му трябва на човек да се удави, ако не се бори.
— О — въздъхна тя, — не беше много окуражаваща покана, нали?
— Добре казано, сержант.
— Обаче има и още.
— Още какво? — Винаги можеше да си среже вените, преди да се гмурне. Срязани в паниката и прочие.
— Имам усет за някои неща, и за някои хора също. Чувства. Любопитство. И съм се научила, че си заслужава да се тръгне по тая следа. Тоест, мисля си, че си струва да те опозная по-добре. Защото си нещо повече от това, което изглеждаш на пръв поглед, и точно затова Фид си мълчи.
— Много щедро, сержант. Знаеш ли, какво ще кажеш да хапнем заедно един-два пъти през следващите няколко дни и да оставим нещата дотам. Поне засега.
— Оплесках всичко, нали? Добре, имаме много време. До скоро, Ботъл.
Отрова от паралт, цяла стъкленица — най-добре, после ножът в сърцето, след прерязаните вени, разбира се, и скачането през борда накрая. Удавяне — друг път. Вслуша се в заглъхващия тропот на ботушите й, зачуден дали в един момент ще спре да изтрие каквото бе останало от него на подметките й.
Някои жени просто бяха недостижими. Факт. Имаше такива, до които можеш да се добереш, и такива, които можеш само да гледаш отстрани. А те на свой ред можеха да си направят сметките за едно мигване на окото — да се доближат, да заобиколят или да избягат.
Маймуните правеха същото проклето нещо. Маймуните и папагалите, и змиите. Светът беше само това, съвпадения и несъвпадения, стойки и пози, непрекъснатото преценяване на годност. „Цяло чудо е, че безполезните между нас изобщо се размножаваме.“
Покрит с платнище участък осигуряваше подслон за адюнктата и едноличния й персонал Лостара Юил, както и за съмнителния й гост, бившия жрец Банашар. Заслонено с платнени стени против насекомите, прохладно в горещия ден и топло нощем, когато се вдигаха речните мъгли. Едно помещение служеше за подвижен щаб, въпреки че нямаше голяма нужда от администриране, докато армията пътуваше по реката. Върху единствената маса лежаха разгънати карти — бегло нахвърляни — на Пустинните земи и няколко скици, очертаващи разпръснатите райони на Коланси. Последните представляваха най-вече описания на крайбрежните линии, начални проучвания, направени за целите на търговията. Голямата празнота в знанията обхващаше територията между Пустинните земи и тези далечни брегове.
Банашар проучваше картите. Беше сам. Не държеше на компания. Всъщност разговорите го уморяваха, а и убиваха духа му. Виждаше нарастващото нетърпение у адюнктата, мъждукащия пламък в очите й, който вероятно издаваше отчаяние. Тя бързаше и Банашар смяташе, че знае защо, но съчувствието бе твърде скъпо чувство, за да си го позволи, дори към нея и Ловците на кости, които я следваха сляпо. Лостара Юил беше може би по-интересна. Физически — със сигурност, не че той имаше някакъв шанс. Но го привличаше онази измъчена сянка на лицето й, петната на стара вина, горчивият вкус на съжаление и скръбна загуба. Подобни страсти, разбира се, го изправяха лице в лице срещу собствената му извратеност, увлечението му към разпада, съблазънта на падналите. После обикновено си казваше, че има нещо ценно в себепознанието. Предизвикателството следователно бе в това да измериш стойността му. Купчина златни монети? Три купчини? Шепа скъпоценни камъни? Прашен чувал, пълен с тор? Стойност, и то каква, имаше в тези немигащи очи и в този не особено съсредоточен поглед.