Малко преди това беше седяла на вечеря с Тавори, техен ритуал, откакто бяха напуснали Ледерас. Всички усилия на Лостара да предразположи адюнктата към разговор, да я опознае по-добре — на по-лично ниво — се бяха провалили. От много време Лостара бе стигнала до извода, че жената, която командваше Ловците на кости, просто е неспособна да разкрие уязвимата си страна. Слабост в характера, толкова невъзможно да се отхвърли или промени, колкото цвета на очите. Но Лостара бе започнала да вярва, че Тавори страда и от още нещо. Държеше се като вдовица, от онези, които превръщат траура в начин на живот, в ритуализирана система от навици. Светлината на деня се бе превърнала в нещо, което трябва да се отбягва. На предразполагащия жест се отвръщаше с измърморено съжаление. И маската на скръб така и не напускаше лицето й.
Една вдовица не биваше да командва армия и мисълта, че адюнкта Тавори води тази армия към война, едновременно безпокоеше и плашеше Лостара. Да носиш вдовишката маска означаваше да отхвърляш самия живот, да разпръсваш пепел пред собствената си пътека, да правиш бъдещето сиво като миналото. Все едно, че всички ги очакваше клада и в мига на заставането на прага на онези убийствени пламъци тя виждаше как Тавори Паран тръгва напред, дръзка и изпълнена с решимост. А армията зад нея щеше просто да я последва.
Двете, седнали една срещу друга, смълчани и затворени в света на своите неизречени, лични мисли. Водите така и не се сливаха, а теченията на другата бяха все така чужди и отблъскващи. Никаква утеха нямаше в тези вечери. Бяха мъчителни всъщност.
Измъкваше се бързо в отделената си с коприни спалня. Където наточваше и смазваше ножа, за да махне червените петна. Самотата може да е нежелано място, но дори нежеланото може да се превърне в навик.
Бе чула стъпките на Банашар, когато се запъти към своя храм от карти. Стабилни бяха стъпките му тази нощ, което означаваше, че е трезвен, повече или по-малко. Рядкост, уви, което беше твърде лошо — или може би не. Понякога — в ясните му, трезви моменти — унилият ужас в очите му можеше да смаже човек. Какво ли трябваше да е да упражняваш култа към Червея на есента, онази бледа кучка на развалата? Сигурно трябваше да си особен човек, за да те привлече такова нещо. Човек, за когото жалкият ужас означава да се опълчи на кошмара. Или обратно, човек, който жадува за неизбежното, прекършването на плът и мечти, знанието за многобройните хранещи се с мърша, които го чакат в края на живота.
Но Червея го беше низвергнала. Прегърнала беше всичките си други любовници, но не и Банашар. Какво означаваше това за него? Хранещите се с мърша трябваше да почакат. Кошмарът все още не бе готов да срещне погледа му. Преклонението пред неизбежното бе отказано. Махай се.
Тъй че той бе започнал гниенето отвътре навън. С възлияния, които да удавят олтара на собствената му душа. Не беше оскверняване, беше обожаване.
Ножът каза шшък по бруса, стабилно като удар на сърце, всяка страна в контраудар, докато обръщаше оръжието в съвършен ритъм. Шшък, шшък, шшък…
Тук, в тази къща от плат, другите имаха своите ритуали. Докато тя… тя си имаше своите задачи с поддържане и готовност. Както подобава на войник.
Сторми седеше с гръб към перилото. Нефритените резки грееха в южното небе свирепо и злокобно и му се струваше, че небесата идат за него, лична и съвсем интимна мъст. Мъчеше се да измисли някаква своя вина, достойна за такъв мащаб. Кесията, която беше свил от оня пиян благородник във Фалар? Беше си купил приличен нож с парите. На колко бе тогава? Десет? Дванайсет?
Или онази пияната, припадналата, която бе опипал? Онази, приятелката на леля му, сигурно два пъти на годините му — гърдите й бяха огромни в шепите му, тежки и непокорни, и тя беше простенала, когато ощипа циците й, краката й се раздвижиха и разтвориха — а какво да направи едно петнайсетгодишно момче при това положение? Ами, очевидното, нали. Муш пръста вътре, после още няколко след него.
В един момент тя отвори очи и го изгледа намръщено, сякаш се чудеше кой ли пък е този. После въздъхна, както въздъхва майка, когато ококореният й син я притисне с неудобни въпроси. И му хвана ръката с все опипващите пръсти — той очакваше, че ще я измъкне. Вместо това тя я натика вътре, цялата. Дори не беше си помислял, че е възможно.
Пияните жени все още имаха известно обаяние за Сторми, но той никога не се занимаваше с тях, за да не би да чуе отново онази въздишка, която щеше да го превърне отново в плахо, облизващо устните си петнайсетгодишно хлапе. Чувството за вина е ужасно нещо, да. Светът се накланя, връща се, идва, готов да те премаже. Защото правенето на нещо грешно го избутва настрани, нали така? Буташ го, докато не изгубиш опора под краката си, и после чакаш внезапната сянка, онова огромното, затулилото небето. Бух беше другата дума за справедливост, ако питаха него. Когато всичко се върне и се стовари отгоре ти, да.