— Ще се скапеш от мързел, войник. Хващай оня сандък там и ме последвай.
— Имам идея к-какво можеш да хванеш, старши сержант, и н-няма да ти трябва помощта ми при това.
Поурс се обърна рязко.
— Какво беше това? Безочливост? Неподчинение? Бунт?
— К-карай в-все така, старши, м-може и до к-кралеубийство да с-стигнем.
— Виж ти — измърмори Поурс, закрачи и застана пред едрия навъсен кучи син. — Не знаех, че си от устатите, ефрейтор. Кое отделение и кой ти е сержантът?
Дясната буза на войника се беше издула от нещо гадно — малазанците прихващаха отвратителни местни навици — и той се затрудни за миг, преди да каже:
— Осми легион, девета р-р-рота, четвърто о-о-отделение. Сержант Ф-Ф-Ф-Фидлър. Ефрейтор Тар, н-н-н-не на вашите услуги, старши сержант.
— Мислиш си, че имаш гръб ли, ефрейтор?
— Гръб? Аз съм едно ш-ш-ш-шибано дърво, а те са еднакви отвсякъде, пък и вие не сте в-в-ятърът, който ще ме и-и-и-здуха. Начи, както в-в-в-виждате, опитвам се тука да се събудя, щото ми идва с-с-с-смяната. Ако искате някой глупак да ви м-м-мъкне зле спечелената плячка, н-н-намерете си някой друг.
— Какво е това в устата ти?
— Рилиг м-м-му казват. Д’рас. Взимаш го, за да се събудиш б-б-б-ързо.
Поурс се вгледа в лъсналите очи на мъжа, отбеляза и внезапните резки тикове по лицето му.
— Сигурен ли си, че трябва да дъвчеш цялото парче, ефрейтор?
— Може и д-д-да сте п-п-п-рав тука.
— И-и-и-зплюй го, ефрейтор, преди да ти се е пръснала главата.
— Н-н-не м-м-мога, с-с-старши ш-ш-ш-ибаняк, с-с-с-къпо е.
Идиотът беше готов да се разпука като зърно върху нажежен камък. Поурс го стисна за врата и го натисна над перилото.
— Изплюй го бързо, глупак!
Чу храчене, последвано от раздрана кашлица. Коленете на ефрейтора поддадоха и Поурс задърпа силно, за да го задържи прав. Вгледа се продължително в очите му.
— Следващия път, ефрейтор, се постарай да слушаш, когато местните ти казват как да го използваш, ясно?
— Д-д-дъх на Г-г-гуглата!
Поурс го пусна и Тар се олюля.
— Хайде, върви и си направи двайсетте обиколки за всеки две, които прави партньорът ти. Но преди това — добави Поурс, — защо не ми помогнеш с онзи сандък?
— М-да. Леко, сър, леко. Момент. Глей сега.
Глупаците, които сами си правеха главите на каша, бяха най-лесната плячка, помисли си Поурс. Може би си струваше да вложи малко в този рилиг.
Двамата полукръвни д’рас се изтягаха при кърмата.
— Цялото? — попита единият и се ококори невярващо.
— Цялото — потвърди другият. — Просто го лапна и си тръгна.
— И къде е сега?
— Сигурно изгребва баржата с тенекиено канче. Течовете не се и надяват да го изпреварят.
Двамата се разсмяха.
Още се смееха, когато ефрейтор Тар ги намери. Влезе им отзад. По една ръка на колана на всеки. Ревнаха, когато ги дръпна нагоре, и изреваха още веднъж, когато изхвърчаха през кърмовото перило. Два шумни плясъка, последвани от писъци.
Съвсем ясно за неестествено изостреното зрение на Тар десетина крокодила бързо се събраха около тях. Беше забравил за тези гадини. Щеше да помисли за това по-късно.
Тревожният зов на месинговите камбани покънтя известно време и се утаи в нещо, което напомняше по-скоро траурен плач, преди да заглъхне.
Животът по реката беше гадна работа, гадна колкото може да е гадно гадното, но просто си беше така. Гигантските влечуги бяха достатъчно ужасни със зъбатите си челюсти, обаче местните моряци разправяха и за речните крави надолу по течението, не че речни крави звучеше особено плашещо, ако питаха Тар, дори да бяха с огромни рога и свински очи. Чул беше десетки объркващи описания при обиколките си, но само откъслечно, и бързо подминаваше, за да закачи от поредния чудат и несвързан разговор, задъхан и забързан като тропота на ботушите си по палубата. Бдителен патрул, м-да, никакво време за мотаене, никакво време за всички тия маловажни глупости. Крачиш покрай перилото и покрай перилото, обикаляш и обикаляш, и си беше съвсем добро упражнение, но трябваше да си облече ризницата и да си вземе и походната торба, и сгъваемия шанц може би, и да удвои скоростта май трябваше, просто за да опознае всички тия лица, дето изведнъж изскачаха пред него, да ги опознае отвътре и отвън, и имената им да научи, и дали обичат пушена риба и студена бира или топъл като пикня ейл и колко много боси крака, и ами ако някой вземе да го нападне точно тук и сега? На всичките щеше да им набие пирони в подбитите пети и щеше да си е съвсем сам и да води атаката, но това щеше да е съвсем добре, след като точно сега можеше да убие всичко, даже прилепите, щото те не бяха достатъчно бързи, нали така, поне не толкова бързи като тия малки парещи искри, дето гъмжаха навсякъде из мозъка му и влизаха и излизаха през ушите му и гледай сега! Марширува на колене, глей ти, то било лесно! А сега пък палубата се надигаше да го фрасне в носа, понеже няма и капка ум в главата, а само прилепи, само прилепи…