— Ще живее ли? — попита Бадан Грук.
— Е? Хът го г’едам май да, кухия фин.
— Добре. Дръж го под тия одеяла — не бях виждал човек да се поти толкова, все едно изцеждаш парцал. Давай му вода. Много, ама по малко.
— Н’дей ми снява хо да п’ая, жант! Н’го ли внам вехе, е?
— Добре, просто гледай да го изцериш. Сержант Фидлър няма да е доволен, ако чуе, че ефрейторът му е умрял под твоите грижи.
— Фибла а ходи на майната фи! Немош ма упуаши!
— Сериозно? Значи си идиот, Неп.
Бадан Грук огледа намръщено Тар. Някаква нова треска ли ги беше подгонила? Дано да не беше. Изглеждаше адски гадно и му напомняше за спазматичната треска, само че още по-лошо. Тук имаше почти толкова гадни болести и паразити, колкото в джунглите на Дал Хон.
Изсумтя и остави Тар на грижите на Неп Фъроу. Щеше да е по-щастлив, ако беше на една баржа със Синтър, дори с Кисуеър. Ефрейтор Ръфъл му беше подръка, но тя пък бе почнала игра на кокалчета и нощви с няколко тежки пехотинци и се беше запътила или към рязко повишаване на доходите си, или към сериозен бой. Тъй или иначе, щеше да си спечели врагове. Ръфъл си беше такава.
Все още не знаеше какво да мисли за тази армия, за тези Ловци на кости. Не можеше да намери нищо — нито един детайл, който да ги опише какво точно са. „Какво сме. Вече съм един от тях.“ Нищо особено славно нямаше в историята на тези легиони — беше се озовал в разгара на завоюването на Ледер и се беше оказало жалка работа. Когато зъбът е изгнил чак до корена, не е кой знае какъв подвиг да го извадиш. Може би беше справедлива война. Може би не. Имаше ли някакво значение? Един войник получава заповеди и се бие. Врагът носи хиляда маски, но всички те се оказват една и съща. Просто хора, застанали на пътя ти. Това уж трябваше да е достатъчно. Беше ли? Не знаеше.
Да е сред чужденци, приятели или не, оказваше някакъв натиск върху всеки малазанец тук. Предполагаше се, че тази армия трябва да има някаква форма, но все пак нещо се съпротивляваше на това, нещо у самите Ловци на кости, сякаш някакви скрити сили упорстваха срещу този натиск. „Ние сме и не сме, ще бъдем и няма да бъдем. Нима просто сме кухи в сърцевината си? Нима всичко започва и свършва с адюнктата?“ Е, не, едва ли. Просто хората бяха неспокойни, притеснени от цялото това незнание.
Кой беше врагът, който ги очакваше? Що за маска щяха да видят този път?
Бадан Грук не можеше да си спомни да е познавал някога човек, който съзнателно избира погрешното, злото — без съмнение такива хора съществуваха, онези, на които просто им беше все едно, и онези, които, доколкото знаеше, обичаха да носят тъмните одежди на злобата. Армиите обаче просто служеха и понякога служеха на тирани — кръвожадни кучи синове — и воюваха срещу свестни, честни хора поради страх или от интерес да се самосъхранят, както и поради алчност, ако щеш. Виждаха ли себе си като зли? А как не? „Но пък в колко кампании би могъл да се бие човек, ако е в такава армия? Колко, преди да започне да му се гади? В червата. В главата. Когато инерцията на всички тези завоевания започне да забавя, тогава какво?“
„Или когато твоята тиранична императрица те предаде?“
Никой не говореше за това и все пак Бадан Грук подозираше, че тъкмо то е парчето нащърбено желязо, заседнало в сърцето на Ловците на кости, а кървенето така и не спираше. „Направихме всичко, което поиска от нас. Адюнктата следваше заповедите й и ги изпълняваше. Съкрушихме въстанието, избихме водачите му и отново поставихме Седемте града под имперската пета. В името на реда и закона — и доволно усмихващите се търговци. Но всичко това беше без значение. Императрицата махна с пръст и коловете за главите ни бяха приготвени.“
Гневът горя само толкова. Колкото да всече кървава диря през империята на Ледер. И после угасна. Това „после“ беше сега. Какво имаха, с което да заменят този гняв? „Ние ще бъдем Незасвидетелстваните, каза тя. Трябва да се бием един за друг и за самите себе си, и за никой друг. Трябва да се бием за оцеляване, но това не може да ни сплоти — също толкова възможно е да ни разкъса.“
Адюнктата се придържаше към една ирационална вяра — в своите войници, в тяхната решимост. „Ние сме крехка армия и има достатъчно причини да е така. Онова парче желязо трябва да се извади, раната трябва да се зашие.“
„Далече сме от Малазанската империя, но носим името й с нас. Дори се наричаме така. Малазанци. Богове на бездната, няма измъкване от това, нали?“