Извърна очи от мастиленотъмната вода, която ги носеше, и огледа спящите си другари. Налягали по цялата палуба, неподвижни като трупове.
Бадан Грук надви трепета и се обърна отново към реката, където нищо не можеше да устои на течението задълго.
Беше стара история, толкова стара, че почти я беше забравил. Дядо му го заведе на кейовете на Малаз да ловят риба. „Гледай стръвта да е малка, момче. Има един демон на дъното на този залив. Понякога огладнява или може би просто се ядосва. Чувал съм за рибари, грабнати точно от този кей, тъй че слагай малка стръв и дръж водата под око.“ Старците живееха заради такива истории. Да плашат ококорените хлапета, докато малките им крачета се полюшват от ръба на кея, да се подсмиват на всички детски и детински надежди, а не е ли ловенето на риба тъкмо надежда?
Фидлър не си спомняше дали хванаха риба в онзи ден. Но пък надеждите потъват бързо, щом човек излезе от детството. Както и да е, за да избяга от пъстрата войнишка тълпа, беше намерил отнякъде корда и кука от гръбнак на морска котка. Сложи късче осолен бедерин за стръв и огъната пробита монета за примамка и пусна кордата зад баржата. Винаги съществуваше вероятността да закачи нещо гадно, някой от ония крокодили например, но не вярваше. Все пак се въздържа да провеси крака през борда. Не бяха най-добрата стръв.
След малко Балм дойде и седна до него.
— Закачи ли нещо?
— Едно-две предположения и ще улучиш.
— Странно, Фид, видях доста да подскачат преди малко.
— Понеже тъкмо се стъмваше. Утре по залез ще пусна нещо, което да прилича на муха. Намери ли някой от отделението си?
— Никой. Все едно някой ми е отрязал пръстите. Вече с нетърпение чакам да слезем на сушата.
— Винаги си бил калпав морски, Балм.
Далхониецът кимна.
— И още по-лош войник.
— Е, не казах това…
— Но съм си такъв. Притеснявам се. Обърквам се.
— Трябва ти само да ти посочат правилната посока и се справяш чудесно. Зъл и много опасен всъщност.
— М-да, докато се измъкна с бой от цялата каша. Ти си друг, Фид. Има го онова хладно желязо у теб, което прави мисълта ти бърза и ясна. Аз не съм нито горещ, нито хладен, виждаш ли. По-скоро съм като олово или нещо такова.
— Никой от отделението ти не се е оплаквал, Балм.
— Е, аз си ги харесвам и така нататък, обаче не мога да кажа, че са най-умните на света.
— Троутслитър и Детсмел като че ли имат достатъчно мозък.
— За имане — имат. Но не са умни. Помня като бях малък. В селото ни имаше едно момче, някъде на моите години. Винаги се усмихваше, дори когато нямаше за какво да се усмихва. И винаги си навличаше неприятности — вреше си носа навсякъде. Някое от по-големите момчета ще го спипа — веднъж видях как го удариха в лицето с юмрук, а той стои и му тече кръв и пак с оная проклета усмивка на лицето. Както и да е, един ден си напъха носа където не трябва — никой изобщо не приказваше какво е било, но го намерихме мъртъв зад една колиба. Всичките му кости бяха натрошени. А на лицето му, цялото в кръв, беше оная усмивка.
— Виждал ли си някога маймуни в клетка, Балм? Не може да не си виждал. Онази усмивка, която си виждал непрекъснато, е било страх.
— Знам го вече, Фид, няма нужда да ми го казваш. Работата е, че Троутслитър и Детсмел ме подсещат за онова момче, както винаги се забъркват в неща, в които не бива. Имат достатъчно мозък, за да са любопитни, но не са достатъчно умни, за да са предпазливи.
— Опитвам се да се сетя за някой войник в моето отделение, който да отговаря на това описание — изсумтя Фидлър. — Май у тях трудно може да се намери много мозък, освен може би Ботъл — но той е достатъчно умен, за да си трае. Поне така мисля. Засега де. Колкото до останалите, те обичат нещата да са прости, а ако не са, просто побесняват и чупят нещо.
— Добро отделение си имаш, Фид.
— Стават.
Внезапно дръпване и той започна да намотава кордата.
— Не се бори много, не може да е много голямо.
След малко двамата се вторачиха в уловената риба — не много по-голяма от самата стръв, но с много зъби.
— Виж, усмихва се! — изсумтя Балм.
Беше късно и Брис Бедикт мислеше да си ляга, но по лицето на ординареца личеше, че вече е изтърпял една тирада.
— Добре, да влезе.
Ординарецът се поклони и заотстъпва заднешком с явно облекчение, обърна се изрядно кръгом до копринената завеса й се измъкна навън. След малко Брис чу тропот на ботуши по голите дъски на коридора, водещ към личната му каюта, въздъхна, стана от походния стол и нагласи наметалото на раменете си.
Атри-Цеда Араникт отдръпна завесата и влезе. Беше висока, някъде в края на тридесетте, макар дълбоките бръчки около устата — от цял живот дъвчене на ръждивец — да я състаряваха. Но пък някак си й отиваха. Избелялата й от слънцето права кафява коса висеше свободно. Униформата й стоеше зле, но пък не бе имала време да свикне с нея — Бъг я беше намерил в последния си лов на потенциални Цеда. Беше се наела на работа като слугиня в едно домакинство в Трейт, град, пострадал ужасно в началото на едурското нашествие. Най-голямата й дарба беше в лечителството, макар Бъг да беше уверил Брис, че притежава потенциал и за други магии.