Костите на ритена лежаха върху ложе от блещукащи люспи, сякаш в смъртта си съществото бе разстлало килима си от гущерска кожа, разгънало я беше върху твърдите кристали по безжизненото дъно на Стъклената пустиня: място, където да легне, последното гнездо за последната му нощ. Гущерът-вълк беше умрял сам, а звездите, видели отгоре сцената на самотното му поражение, не бяха мигнали. Нито веднъж.
Никакъв вятър не бе дошъл да разпръсне люспите и неумолимото слънце беше оглозгало отровното месо по костите, а след това беше избелило и излъскало тези кости до фин златист блясък. Нещо опасно имаше в тях и Бадале стоя дълго, взряна в жалките останки и съвсем неподвижна, освен когато не духаше мухите, накацали по раничките на устата й. Кости като злато, съкровище, прокълнато със сигурност.
— Алчността носи смърт — прошепна тя, но гласът секна и звуците, които излязоха, сигурно бяха неразбираеми дори за Садик, който стоеше до нея.
Крилете й бяха изсъхнали, изгорени до чуканчета. Летенето бе само спомен, покрит с тънък слой пепел, и тя не можеше да намери в себе си нищо, с което да оправдае почистването. Отминали триумфи заглъхваха в далечината. Зад нея, зад тях, зад всички тях. Но спускането й не беше свършило. Знаеше, че скоро ще запълзи. А накрая да лази като изсъхващ червей, да се гърчи безцелно и да прави безсмислени жестове. След това щеше да дойде вцепенението на пълното изчерпване.
Трябваше да е видяла някога такъв червей. Трябваше да е клекнала до него, както правят децата, за да наблюдава по-добре жалките му усилия. Измъкнат навън от своя уютен тъмен свят от някой жесток клюн навярно, а после изтърван във въздуха, в полета, и паднал върху твърдата неподатлива повърхност — каменна плоча, да, от онези по лъкатушещата пътека в градината. Накълван, заслепен от жарката слънчева светлина, червеят можеше само да се моли на каквито там богове му се искаше да съществуват. Блаженството на влагата, нишката, по която да се вмъкне пак в меката почва, внезапно изсипалата се над него шепа сладка пръст или протегналата се надолу ръка на някое милостиво божество, издърпала го към спасението.
Сигурна беше, че е гледала как се бори. Но не можеше да си спомни дали бе направила нещо друго, освен да гледа. Децата още от съвсем малки разбират, че да не правиш нищо е израз на власт. Неправенето на нищо е избор, набъбнал от всемогъщество. Божествен избор всъщност.
И точно това, разбираше сега тя, бе причината боговете да не правят нищо. Доказателство за всемогъществото им. В края на краищата да действаш означава да оповестиш съществуването на ужасни ограничения, защото разкрива, че първо действа случайността. Злополуките бяха точно това — събития извън волята на боговете — и единственото, което те можеха да направят в отговор, бе да се опитат да поправят последствията, да променят естествения ход. Да действаш следователно беше признание за погрешимост.
Тези идеи бяха сложни, но и ясни също така. Остри като кристалите, стърчащи от земята под краката й. Бяха решителни в улавянето на слънчевите лъчи и разсичането им на съвършени късчета, за да докажат, че дъгите не са мостове в небето. И че не предстои никакво спасение. Змията се бе превърнала в червей, а червеят се гърчеше по нажежения камък.
Децата не предлагаха помощ. Преструваха се на богове. Отците правеха същото: дори не мигваха, когато децата ги умоляваха за храна, за вода. Знаеха какво е скръб и затова не правеха нищо, а нямаше храна и нямаше вода, и сладката хладна пръст беше спомен, покрит с тънък слой пепел.
Тази сутрин Брейдерал каза, че видяла високи странници, стояли под изгряващото слънце. Стояха така, каза, върху опашката на ребърчатата змия. Но да гледаш в онази посока означаваше да ослепееш. Можеха или да повярват на Брейдерал, или да не й повярват. Бадале предпочете да не й повярва. Никой от Квидаторите не ги беше преследвал, дори Отците отдавна си бяха отишли, както и ребърчатите и всички, които се хранеха с мъртво и умиращо месо, освен елитрите — които можеха да долетят от цели левги. Не, ребърчатата змия пълзеше сама по Стъклената пустиня, а боговете гледаха отгоре и не правеха нищо, за да покажат точно колко всемогъщи са.
Но тя можеше да отвърне със собствената си сила. Това бе сладката истина. Можеше да ги види как се гърчат в небето, как изсъхват под слънцето. И избра да не им се моли. Избра да не казва нищо. Когато се понесе през небесата, се беше зареяла близо до тези богове, свежа и волна като току-що полетяло птиче. Беше видяла дълбоките бръчки около угрижените им очи. Беше видяла дълбоко врязаните дири на техния нарастващ страх и отчаяние. Но никое от тези чувства не беше дар за техните поклонници. Лицата им бяха лица на самообсебени. Това знание се оказа огън. Пера пламнаха. И тя закръжи надолу в безумна спирала, оставяше подир себе си диря дим. Изригваща болка, истини, разкъсали плътта й. Гмурна се през облаци от елитри, оглуша от съскащия рев на крилете. Видя ребърчатата змия, изпънала се над искрящо море, видя — стъписана — колко къса и тънка е станала.