Въздухът миришеше на пушек и носеше вкус на клане. Може би някое стадо бе подгонено, за да се хвърли от ръба на стръмнина. Може би купища трупове гъмжаха от личинки и мухи и това бе източникът на ужасното несекващо бръмчене. Или бе нещо по-сладко? Спечелил ли беше светът спора? Беше ли тя вече призрак, завърнал се, за да се надсмее на заслужения провал на своята раса? Щеше ли да намери някъде наблизо последните разложени останки от своя народ? Горещо се надяваше на това.
Беше наречена Горчивия извор на езика на клана Бролд, Лера Епар, име, което заслужено си беше спечелила заради ужасните престъпления, които бе извършила. Беше единственото цвете между всички полски цветя, чийто мирис бе смъртоносен. Мъже бяха прокуждали жените си, за да я отскубнат като своя. Всеки път си беше позволявала да я откъснат — виждаше в очите на всеки онова, което искаше да види: че я цени над всички други и особено над женската, която е изоставил, и затова мислеше, че любовта им ще е ненакърнима. Преди любовта да се обърка, преди да се окаже най-слабата връзка от всички. А после идваше друг, със същия жаден плам в очите, и тя си мислеше: „Този път е различно. Този път, сигурна съм, любовта ни е неимоверно силна.“
Всички бяха съгласни, че тя е най-умната във всички кланове на Бролд. Не беше плитко същество, не, умът й се гмуркаше до най-мрачни дълбини. Беше онази, която копаеше надълбоко в гибелните житейски рискове, която говореше за проклятието, каквото бе пламващата искра на разума. Намираше проникновение не в пропуканите в огъня раменни кости на елен, а в трепкащите отражения на лица в езерца, в извори и в кратуни — лица, които познаваше добре като свои братя и сестри. Като близки, да, но и повече. Знаеше, че подробностите, отличаващи всяко едно от всички други, са илюзии, служещи за бързо разпознаване, но за нищо друго. Под тези подробности, разбираше тя, всички бяха едни и същи. Нуждите им. Страстите им. Страховете им.
Бяха я смятали за велика ясновидка, притежателка на дарена от боговете мощ. Но истината беше, и това тя го знаеше с абсолютна сигурност, че в прорицанията й нямаше никаква магия. Искрата на разума не пламваше спонтанно сред тъмните води на първичното чувство. Нито беше изолирана от другите. Горчив извор разбираше твърде добре, че искрите се раждат от скрити огньове — от низа огнища на самата душа, всяко огнище посветено на прости, непроменими истини. Едно за всяка нужда. Едно за всяка страст. Едно за всеки страх.
Щом я споходи това проникновение, разгадаването на бъдещето на нейните ближни стана лесна задача. Разумът поднасяше илюзията за сложност, но зад всичко това…
„Зад всичко това ние сме прости като бедерините, прости като ай, като ранаг. Съешаваме се, зъбим се и оголваме гърлата си. Зад очите ни нашите мисли могат да горят ярко с любов или да помръкват с гнилото на ревността. Търсим обкръжение, за да намерим своето място в него, и ако това място не е на върха, всичко, което намираме, ни оставя недоволни, отравя сърцата ни.“
„В обкръжение сме способни на всичко. На убийство, на измяна. В обкръжение изобретяваме ритуали, които да потушат всяка искра, да яхнат мътната вълна на чувството, да станем отново невиждащи и безгрижни като зверовете.“
„Аз бях мразена. Бях боготворена. А накрая, сигурна съм, бях убита.“
„Лера Епар, защо се събуди отново? Защо се завърна?“
„Бях прахта по земята, бях спомените изгубени.“
„Ужасни неща правех някога. Сега стоя тук, готова да им го направя на всички… Отново.“
Беше Горчивия извор, от Бролд Имасс, и нейният свят от лед и същества с бяла козина си бе отишъл. Тръгна. Боздуганът от кремък и челюстна кост се полюшваше в едната й ръка. Пожълтялата кожа от бяла мечка бе провиснала от раменете й.
Беше и красива някога. Но времето никога не е милостиво.
Надигна се от калта до пълната с вода дупка и отърси от себе си черни корени, рибешки люспи и безформени буци глина и пясък. Устата зейна, челюстите се разтвориха широко и той нададе беззвучен вой.
Беше тичал право към тях. Трима Ловци К’елл, които извърнаха глави, за да го погледнат. Бяха застанали над труповете на жена му и двете му деца. Телата щяха да отидат при изкормения леш на другите зверове, паднали в техния лов. Една антилопа и една сърна. Мъжкарите на падналите тревопасни не се бяха опълчили на убийците им. Бяха избягали. Но този, този мъжки Имасс, който изрева бойния си вик и се втурна към тях с вдигнато копие, той явно беше луд. Беше готов да даде живота си за нищо. Ловците К’елл не разбраха.