Посрещнаха атаката му с плоското на мечовете си. Прекършиха копието му и го пребиха до несвяст. Не искаха месото му, понеже бе омърсено с лудостта му.
Така свърши първият му живот. В прераждането си беше мъж, лишен от любов. И беше сред първите, пристъпили да прегърнат Ритуала на Телланн. Да прогони спомените от предишни животи. Такъв бе дарът, толкова скъп, тъй съвършен.
Беше се вдигнал от калта, призован отново — но този път бе различно. Този път помнеше всичко.
Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс стоеше затънал до пищялите в калта, отметнал глава, и виеше без звук.
Ристале Ев се беше присвила върху купчина мокра глина на двайсет крачки от Калт. Разбираше го. Разбираше всичко, което го беше обзело. Тя също се бе събудила обладана от всичко, което бе мислила, че е изгубено отдавна, тъй че сега гледаше Калт, когото бе обичала винаги, дори по времето, когато ходеше като мъртвец с пепелта на скръбта на дебел пласт по лицето; и в предишни времена, когато таеше ревнива омраза към жена му, когато се молеше на всички духове за нейната смърт.
Възможно бе неговият вой никога да не секне. Възможно бе, докато се вдигаха и събираха в неверието си за своето възкресение — докато разкрият онзи, който тъй жестоко ги бе призовал, — да се наложи да го остави тук.
Макар да беше безгласен, воят му оглушаваше ума й. Ако не спреше, лудостта му щеше да зарази всички.
Последния път, когато оршайните бяха тръгнали по земята, беше на място далече оттук. С останалите само три разбити клана — едва шестстотин и дванайсет воини и трима увредени гадатели на кости, бяха избягали от Шпиловете и се разпаднаха на прах. Вдигнали се бяха високо над ветровете и бяха пренесени на половин свят разстояние — нямаше и мисъл за връщане към костта и изсъхналата плът, — за да се утаят накрая в дълга десетки левги ивица.
Тази земя, знаеше Ристале Ев, не беше непозната за Имасс. Не беше непозната и за К’Чаин Че’Малле, както ясно показваше терзанието на Калт. Какво правеха тук?
Калт Урманал се свлече на колене и викът му заглъхна, но остави кънтящ ек в черепа й. Тя се изправи и се подпря на предлагащата здрава, утешителна опора дръжка на копието от вкаменено дърво. Това завръщане беше безсъвестно — определение, което знаеше, че нямаше да даде без спомените си, — да, безсъвестно завръщане към онова време на сурова, възхитителна тленност, изпълнена с ужасните си грехове на любов и страст. Усещаше как собственият й гняв се надига като разтопената кръв на земята.
Отвъд водната яма зърна три приближаващи фигури. Т’лан Имасс от Оршайн. Гадатели на кости. Може би щяха да успеят да съберат някои отговори.
Бролос Харан открай време беше едър, дори костите на тялото му, сега ясно очертани под стегнатата изсъхнала кожа, изглеждаха необичайно здрави. Ясните му, почти кристалносини очи, дали му името му, си бяха отишли отдавна, разбира се, и на тяхно място се виждаха спаружените останки, потъмнели и безжизнени. Червената му коса се вееше като зацапана с кръв паяжина над сиво-кафявата кожа от емлава, загърнала раменете му. Съсухрените му устни оголваха плоски яки зъби с цвета на груба мед.
Вляво от него беше Илм Абсинос, тънка и висока, загърната със сивите люспи на енкар’ал, черната й коса стегната със змийски кожи. Змийската тояга в кокалестите й длани сякаш се гърчеше. Вървеше с леко накуцване заради стара рана в бедрото.
Улаг Тогтил беше широк като Бролос Харан, но по-висок от Илм Абсинос. Беше пришълец в клановете на Оршайн, мелез, роден сред първите племена на Трелл. Беше дошъл в стана на Кебрале Кориш, обект на напрегнато любопитство, особено сред жените. Да, чужденците можеха да дойдат сред Имасс и ако приемеха живота им и не се развихреше някакво насилие, можеха да си устроят свой дом и да престанат да са чужденци. Така бе станало и с Улаг.
Във войните с Ордена на Червения шарф той се беше доказал като един от най-могъщите гадатели на кости сред оршайните. Щом го видя сега, Ристале Ев се почувства спокойна, уверена — сякаш дори само той можеше да направи нещата такива, каквито бяха някога.
Не можеше. Беше пленен в Ритуала като всички останали.
Улаг заговори пръв:
— Ристале Ев, Калт Урманал. Привилегия е за мен, че най-сетне намерих двама от своя клан. — Думите бяха придружени от лек жест на огромната ръка. — От изгрев-слънце съм тежко отруден под натиска на тези двама танцуващи в облаците, чиято несекваща радост се оказа непосилно бреме.
Ако можеше да се засмее, Ристале щеше да го направи. Образът на танцуващи в облаците толкова нелепо прилягаше на тези две вгорчени същества, че щеше да се посмее добре. Но беше забравила как.