— Прекъснахме всякакви клетви към духовете — бяхме ги лъгали твърде дълго.
Лисицата вдигна глава, очите й изведнъж се разшириха, ушите щръкнаха. После затича с леки стъпки покрай езерцето, шмугна се под някакъв храст и изчезна.
Колко време изтече, преди някой да изрече дума? Ристале не можеше да е сигурна, но лисицата се появи отново, с мармот в челюстите, и мина толкова близо покрай Ристале, че тя можеше да я погали по гърба. Ято птичета кацна на разкаляния бряг. Шаран изпляска в плитчините.
— Духовете умряха, когато умряхме ние — каза шепнешком Илм Абсинос.
— Нещо, което умира за нас, не е непременно мъртво — отвърна Ном Кала. — Нямаме тази сила.
— Какво означава името ти? — попита Улаг.
— Капещ нож.
— Как се провали Ритуалът?
— Стената от лед се срути върху нас. Всички умряхме мигновено. Поради това Ритуалът не бе довършен. — Помълча и добави: — Предвид последвалата забрава провал изглеждаше разумно предположение — бяхме способни да правим предположения. Но сега изглежда, че сме били в грешка.
— Преди колко време? — попита я Улаг. — Знаеш ли?
Тя сви рамене.
— Джагътите си бяха отишли преди сто поколения. К’Чаин Че’Малле бяха заминали към източните земи двеста поколения преди това. Търгувахме с джхеките, а след това с Кринан Оул и колонистите от империята на Дессимбелакис. Следвахме леда в последното му отдръпване.
— Колко от вас ще се върнат, Капещ нож?
— Другите двама гадатели на кости са се пробудили и в момента идват насам. Лид Гер — Кисел камък. И Епар — Горчив извор. От народа ни — все още не можем да кажем. Може би всички. Може би никой.
— Кой ни призова?
— Кръв на Трелл, това е наша земя. Чухме ясно нейния зов. Вие не можете ли? Призовани сме, Т’лан Имасс, от Първия меч. Легенда сред Бролд, която, изглежда, не е била лъжа.
Улаг беше стъписан.
— Онос Т’уулан? Но… защо?
— Призовава ни под знамето на мъстта — отвърна тя — и в името на смъртта. Мои нови приятели, Т’лан Имасс тръгват на война.
Ятото се понесе във въздуха като шатра, откъсната от въжетата си. В меката глина останаха само мънички разпилени дири.
Горчив извор крачеше бавно към другите Т’лан Имасс. Пустата земя я задушаваше. „Когато всичко си отиде, подобава да бъдем прокълнати със завръщане, безжизнени като света, който сме създали. Все пак… надмогнала ли съм измяната? Престанала ли съм да робувам на надеждата? Ще вървя ли отново по старите отъпкани пътеки?“
„Животът е свършил, но уроците остават. Животът е свършил, но капанът все още ме държи здраво. Това е смисълът на завещанието. Това е смисълът на справедливостта.“
Каквото беше, е.
Вятърът бе настойчив, дърпаше опърпаните ивици плат, оръфаните краища на кожените каишки, разчорлените кичури коса. Стенеше, сякаш търсеше гласа си. Но безжизненото същество Ток-младши оставаше безмълвно и непроменливо сред обкръжилия го живот.
Сеток се смъкна на схванатите си крака и зачака. Двете момичета и странното момченце се бяха сгушили наблизо и спяха дълбоко.
Спасителят им ги беше отнесъл на левги от територията на сенаните, на североизток през хълмистата прерия. Конят под тях не бе издал нито един от обичайните за кон звуци. Нито едно пръхтене, никакво цвилене, дъх дори. Нито веднъж не беше дръпнал юздечката или навел глава да скубне трева. Накъсаната му кожа бе суха и изобщо не потръпваше от големите обезсърчени мухи, докато възлестите му мускули се напрягаха и копитата кънтяха по твърдата земя. Сега стоеше неподвижно под неподвижния си ездач.
Трябваше им вода. Трябваше им храна. Не знаеше къде са. Близо до Пустинните земи? Може би. Струваше й се, че може да различи верига хълмове или планини на изток, прашна гримаса от скали, блещукащи през вълните зной. Докато се полюшваше в седлото зад Ток, беше потъвала и излизала от сънища, накъсани видения за запустял чифлик, животинска смрад и викащи момчета. Лицето на едно — стори й се, че го познава — беше разкривено от страх, а след това изведнъж се изопна във внезапна решимост. Лице, преобразило се за миг като на човек, виждащ смъртта. Нищо не можеше да е по-ужасяващо от такава гримаса у толкова младо същество. Сънуваше деца, но не тези деца тук, нито баргастки деца. Понякога сякаш кръжеше високо над този самотен воин, който яздеше с едно момиче отпред, едно зад себе си, момиче и момченце в прегръдката му. Усещаше миризмата на опърлени пера и изведнъж земята далече долу се превръщаше в море от диаманти, прерязано на две от тънка лъкатушеща линия.
Беше в треска или поне така реши сега, докато седеше с пресъхнала уста и с подлютени от прахта очи. Почивка ли трябваше да е това? Нещо вътре в нея се съпротивляваше на съня. Трябваше им вода. Трябваше им храна.