Ниска могила наблизо привлече погледа й. Тя се надигна със стон и се затътри натам.
Каменна грамада, почти скрита във високата трева. Камък с клиновидна форма, поставен върху по-тънка плоча, а под тях — купчина ъгловати камъни. По страните на клина бяха изваяни вълчи очи. Отворена уста — плочата оформяше долната челюст с надрасканите по нея остри зъби, изтъркани от столетия вятър и дъжд. Пресегна се с разтреперана ръка и пипна грубия топъл камък.
— Преследват ни.
Хрипливо изречените думи я накараха да се обърне. Видя, че Ток изпъва тетивата на лъка си, и чу как избръмча вятърът в обтегнатото сухо черво. Проследи погледа му на запад. Над дузина ездачи.
— Ак’рини. Ще видят баргасткото ни облекло. Ще се опитат да ни убият. Но ако препуснеш към тях, може и да се откажат.
— И защо ли ще е тъй? — попита той, докато пришпорваше коня си напред.
Ак’ринските воини се развърнаха, навели дългите си копия за бой.
Ток препусна право към тях, с поставена на тетивата стрела.
И ак’рините се поколебаха, вдигнаха копията си към небето, пръснаха се, конете под тях заподскачаха. След миг всички се разбягаха. Ток бавно обърна коня си и препусна обратно към нея.
— Май се оказа права.
— Конете им го разбраха преди тях.
Той спря коня, прибра стрелата в колчана и ловко свали тетивата.
— Всъщност онези ще ти трябват — каза Сеток. — Трябва ни храна. И вода също.
Той като че ли беше престанал да я слуша, главата му бе извърната на изток.
— Какво има? Още ловци ли?
— Тя не беше доволна — промърмори той. — Разбира се. Какво може да направи един по-добре от армия? Не много. Но на него няма да му хареса. Никога не му е харесвало. Всъщност може да ги прогони всички. Е, гадателко на кости, какво ще направиш? Ако той ги освободи?
— Не знам за какво говориш. Тя? Той? Каква армия?
Той извърна глава и погледна зад нея. Тя се завъртя. Момченцето беше станало и вървеше към каменната грамада. Запя:
— Балалалалала…
— Ще ми се да престане да го прави това.
— Не си само ти, Сеток от Вълците.
Тя се сепна и изгледа немрящия воин.
— Сега те виждам, Ток Анастер, и като че ли имаш само едно око — макар и мъртво. Но онази нощ видях…
— Какво? Какво видя?
„Окото на вълк.“ Махна към каменната могилка.
— Ти ни доведе тук.
— Не. Отведох ви. Кажи ми, Сеток, зверовете невинни ли са?
— Невинни? От какво?
— Заслужиха ли съдбата си?
— Не.
— Важно ли е? Дали я заслужиха, или не?
— Не.
— Сеток, какво искат вълците?
От тона му разбра, че има предвид бога и богинята. Знаеше, че съществуват, макар да не знаеше имената им, нито дори дали имат имена.
— Искат всички ние да се махнем. Да ги оставим на мира. Тях и децата им.
— Ще го направим ли?
— Не.
— Защо?
Тя не можа да намери отговор.
— Защото, Сеток, да живееш значи да воюваш. И просто се оказва, че никое друго същество не го бива толкова във воюването, колкото нас.
— Не ти вярвам! Вълците не воюват срещу нищо!
— Една глутница маркира територията си и ще прогони всяка друга глутница, която се опита да я наруши. Глутницата брани владението си — на земята и на животните, които лови в тази земя.
— Но това не е война!
Той сви рамене.
— В повечето случаи е просто заплаха за война, докато само заплахата не се окаже недостатъчна. Всяко същество се стреми към господство — сред своя вид и в своята територия. Дори глутница кучета ще намери своя крал или кралица и те ще властват благодарение на своята сила и заплахата, която внушава силата им, докато не бъдат свалени от власт от следващите. Какъв извод можем да направим от това? Че политиката е присъща за всички социални същества? Така изглежда. Сеток, ако вълците можеха да избият нас, хората, всеки един от нас, щяха ли да го направят?
— Ако разбираха, че въпросът е те или ние, да! Защо не?
— Само задавах въпроси — отвърна Ток. — Познавах някога една жена, която можеше да срине цял град до основи само с вдигане на една от съвършените си вежди.
— Нима? — възкликна Сеток, доволна, че този път тя задава въпроси.
— Понякога. Но не всеки град, не всеки път.
— Защо?
Немрящият воин се усмихна и изражението му я смрази.
— Обичаше да си взима прилична баня от време на време.
След като Ток тръгна да подири храна, Сеток се зае да стъкми огнище с малкото камъни, които можеше да намери. Момченцето седеше пред грамадата и си пееше песента. Близначките се бяха събудили, но и двете не продумваха. Очите им бяха оцъклени и Сеток разбра, че нещо ужасно ги е стъписало.