— Светът никога не е бил прост, джагът, и ако вярвате, че е бил, заблуждавате се.
— Какво би могъл да знаеш ти за древните времена?
Той сви рамене.
— Познавам само отскорошните времена, но защо древните трябва да са различни? Спомените ни лъжат. Наричаме го носталгия и усмивка. Но всяка лъжа има цел. И тя включва изкривяване на усета ни за миналото.
— А за какво служи това, Вестителю?
Той избърса ножа в тревите.
— Не би трябвало да ти се налага да питаш.
— Но питам.
— Лъжем за миналото си, за да се смирим с настоящето. Ако приемем истината за историята си, няма да можем да намерим мир — съвестта ни няма да го позволи. И гневът ни.
Варандас явно беше развеселена от отговора му.
— От гняв ли си погълнат, Вестителю? Да не би да виждаш твърде ясно с това единствено око? Силните чувства винаги са пречка за сетивата и това трябва да е вярно и за теб.
— В смисъл?
— Не успя да засечеш подигравателния ми тон, когато казах, че светът е изгубил простотата си.
— Важността му трябва да ми се е изгубила покрай иронията във всичко останало, което каза. Колко глупаво от моя страна. Е, приключих с корменето. — Прибра ножа в канията и вдигна трупа на раменете си. — Бих могъл да пожелая на всички ви успех в убиването на нещо. Но нямате нужда от това.
— Мислиш ли, че Т’лан Имасс ще са жадни да ни предизвикат, Вестителю?
Той нагласи антилопата зад седлото. По очите й веднага накацаха мухи. Ток пъхна ботуш в стремето, вдигна високо крак, за да не закачи антилопата, и се качи на седлото. Хвана юздите.
— Познавах някога един Т’лан Имасс. Научих го как да се шегува.
— Имаше ли нужда от учене?
— По-скоро от припомняне, мисля. Ако си нежив толкова дълго като него, все ще забравиш нещо, нали? Все едно, сигурен съм, че ще им донесете голяма утеха с хубавите си брони и прочие, докато ви секат на парчета. За жалост и с риск да уязвя надутото ви самочувствие, те не са тук за вас.
— На’Рук също не бяха. Но… — Варандас кривна покритата си с шлем глава. — Какво имаш предвид с това, че ще им донесем утеха?
Ток я изгледа мълчаливо, а след това погледът му обходи останалите. Безжизнени лица, толкова жадни за смях. „Проклети Джагът.“ Сви рамене и отвърна:
— Носталгия.
След като Вестителят с безжизнената антилопа се отдалечи на безжизнения кон, Варандас се обърна към спътниците си.
— Ти какво мислиш, Хаут?
Воинът с яките мишци и гърления глас и отвърна:
— Мисля, капитане, че трябва да се изпарим.
— Имасс са жалки — съмнявам се, че дори неживи биха могли да ни причинят голяма неприятност — изсумтя Сувалас. — Капитане, да намерим някои от тях и да ги унищожим. Забравил съм колко забавно е убиването.
Варандас се обърна към един от лейтенантите си.
— Буругаст?
— Хрумна ми нещо, капитане.
Тя се усмихна.
— Казвай.
— Ако Т’лан Имасс, които воюваха срещу джагътите, бяха толкова жалки, колкото предполага Сувалас, защо не е останал нито един джагът?
Никой не намери отговор. Тишината се проточи.
— Трябва да се изпарим — повтори Хаут. А след това се разсмя.
Другите се включиха. Дори Сувалас.
Капитан Варандас кимна. Толкова много неща носеха радост, нали? Всички тези непривични чувства като унижение, смут и безпокойство. Да ги изпитват отново, да се смеят на присъщата им нелепост, да се подиграват на всякакъв инстинкт за оцеляване — сякаш тя и приятелите й все още бяха живи. Сякаш все още имаха нещо да губят. Сякаш миналото заслужаваше да бъде пресътворено тук, в настоящето.
— Сякаш — добави тя почти на себе си — си струва да се държи на старите вражди. — Изсумтя и заяви: — Ще тръгнем на изток.
— Защо на изток? — попита Гедоран настойчиво.
— Защото така ми харесва, лейтенант. Към раждането на слънцето, сенките ни зад нас, нов ден пред нас. Ха-ха-ха-ха.
Ток-младши видя мършавия ай отдалече. Стоеше неподвижно, а момченцето се бе вкопчило в единия му преден крак. Ако имаше живо сърце, щеше да се разтупти по-бързо. Ако дишаше, дъхът му щеше да се учести. Ако окото му плуваше в локва от сълзи, както беше с живите очи, щеше да заплаче.
Разбира се, звярът не беше Баалджаг. Гигантският вълк — осъзна той, докато се приближаваше — не беше дори жив. Съществото бе призовано. Не от владението на Гуглата, защото душите на такива зверове не обитаваха там. „Зверската крепост, дарът на Вълците. Ай, да тръгне отново по живия свят, да пази момчето. И тяхната избрана дъщеря.“
„Сеток, от твоята ръка ли бе това?“
Можеше и да е едноок, но не беше сляп за схемите, които се оформяха. Нито бе нечувствителен, в сухата прах на ума си, за изкривените нюанси в тези схеми, сякаш далечните сили на съдбата извличаха зла наслада от това да се надсмиват над всичко, което той ценеше — спомените, в които се беше вкопчил като удавник, вкопчил се в последния дъх в дробовете си.