„Виждам теб в лицето му, Туул. Все едно, че бих могъл да се върна към времената преди Ритуала на Телланн, все едно, че бих могъл да зашепна като призрак в онзи малък стан, където си се родил, и да те видя съвсем мъничък, загърнат против студа, да видя излизащия ти на бели облачета дъх и зачервените ти бузки — не бях си и помислял, че такова пътуване е възможно.“
„Но е. Трябва само да погледна сина ти, и виждам теб.“
„Прекършени сме, ти и аз. Трябваше да те отблъсна. Трябваше да ти откажа онова, което най-много искаше. Но онова, което не можах да направя за теб, ще го направя за твоя син.“
Знаеше, че е глупаво да дава такива клетви. Беше Вестителят на Смъртта. И Качулатия скоро щеше да го призове. Щеше да бъде откъснат от момчето. „Освен ако Вълците не поискат да остана. Но никой не може да знае какво искат те. Те изобщо не мислят като нас. Нямам никаква власт… над нищо.“
Стигна до бивака. Сеток беше напалила огън. Близначките не бяха мръднали от мястото, където бяха преди, но очите им сега бяха впити в Ток, сякаш той можеше да задържи в прегръдката си всичките им надежди. „Но не мога. Животът ми си е отишъл, а онова, което е останало, не ми принадлежи.“
„Мечтая да мога да спазя клетвите си. Мечтая да мога да бъда Ток-младши, който знаеше как да се усмихва и да обича. Който знаеше какво е страст към жена, която е недостижима — богове, колко сладко терзание! Когато твоето «аз» се свива на кълбо, когато копнежът те залива с най-сладката вълна.“
„Спомни си! Някога пишеше стихове! Някога пропълзяваше във всяка своя мисъл, във всяко свое чувство, за да видиш и докоснеш, и разрушиш, и в разгара на пресъграждането да изпиташ чудото. Възхитен, смирен пред сложността, изтерзан от състрадание. Непроумяващ пред лицето на жестокостта и безразличието.“
„Спомни си как мислеше: Как могат някои да разсъждават така? Как може да са тъй безразсъдни, тъй покварени, тъй прекланящи се пред смъртта, тъй безразлични към страдание и отчаяние?“
Взря се във вълка. Баалджаг и не Баалджаг. Измамно отражение, лъжливо подобие. Погледна в смаяните очи на Сеток и разбра, че тя няма нищо общо с това призоваване. „Момчето. Разбира се. Туул ми направи стрели. Синът му ми намира спътник, мъртъв като самия мен.“
— Казва се Баалджаг — каза Ток.
— Балаблалаблалаблалала!
Скиптър Иркулас седеше изгърбил рамене, защитен от света със скръбта си. Офицерите му го умоляваха, блъскаха по високите стени. Врагът бе на ръка разстояние, врагът се придвижваше — цял народ, тръгнал в марш. Конните им съгледвачи бяха открили силите на ак’рините. Гигантските многоглави зверове маневрираха за позиция настръхнали и скоро щяха да захапят с челюсти, скоро зъбите им щяха да се забият дълбоко и съдбата щеше да загорчи като желязо.
Едно убеждение бе задълбало дълбоко в душата му. Предстоеше му да разкъса гърлото на погрешния враг. Но нямаше тръни, които да ужилят съвестта му, нищо, което да съживи трепетния танц на благоразумието. Много скоро обичните му щяха да заплачат. Деца щяха да извисят виковете си, без никой да се отзове. И вълни щяха да се надигнат, възбудени и безредни, и нищо нямаше да е същото като преди.
Има времена, когато историята се стяга в юмрук и прекършва всичко, което е стиснала. Той очакваше съкрушителната й прегръдка с цялата жажда на любовник. Офицерите му не разбираха. Щом стана и даде знак да донесат бронята му, видя облекчението в очите им, сякаш бързеят на войнствеността отново бе намерил предначертаното си русло. Но той знаеше, че изобщо не мислят за пурпурното море, към което вече се бяха устремили. Намираха облекчение в утехата на познатото, в изучените вече шаблони, предшестващи гибелната касапница. Щяха да се изправят пред кървавия миг, щом дойдеше.
Завиждал бе понякога на младостта. В този момент, докато ярката слънчева светлина на утрото прорязваше прахта, завихрена над неспокойните коне, се загледа в онези, които можеше да види — оръжията им проблясваха като намигвания на хиляди черепи, — и изпита само жал.
Великите пълководци бяха, всички до един, безумци. Можеха да стоят, както той стоеше сега, в центъра на надигащия се ужас, и да не виждат нищо друго освен мечове, които ще всекат вярна пътека към желанията им, сякаш желанието само по себе си е добродетел, нещо толкова чисто и праведно, че не може да бъде оспорвано, не може да бъде отричано. И всеки велик пълководец можеше да хвърли хиляди воини към тяхната смърт и мазната повърхност на съвестта му да остане гладка и непокътната.