Да, той беше велик пълководец някога, и устата му бе пълна с железни слова, и пламъци облизваха върховете на пръстите му. А гърдите му бяха издути от неоспорима добродетелност.
— Ако ги подгоним, Скиптър, можем да се срещнем по здрач. Смяташ ли, че ще приемат сблъсъка тогава? Или ще изчакат до следващото утро? Ако сме бързи…
— Ще стисна челюстите си още веднъж — каза Иркулас. — Ще ги накарам да бързат и да не помислят за захапката, за топлата струя. Ще се изненадате какво може да глътне човек.
Гледаха го неразбиращо.
През току-що отминалата нощ армията на ак’рините се бе отърсила от лагера си. Вдигнала се беше, разляла се беше на неудържими потоци по дирята на ранения враг, разгърнала се беше като порой.
Утрото загуби блясъка си. Странни облаци се струпаха, ята птици се вдигнаха в небето и побягнаха на север. Скиптър Иркулас подкара коня си, гордо изправен.
Юмрукът започваше да се стяга.
— Събирачо на черепи, къде ни води този глупак?
Страл, помисли си Бакал, имаше навика да се повтаря, все едно въпросите му бяха обсадно оръжие, обичаше да мята камъни по онова, което се надяваше да е слабото място в здравата стена на невежеството му. Рано или късно, през прахта и парчетата ронещ се хоросан, щеше да зърне отговорите, които търсеше.
Бакал нямаше време за такива неща. И да имаше въпроси, изгаряше ги по земята, където изникваха, и се усмихваше през пелената от вдигаща се пепел. Стената, която ги очакваше всички, скоро щеше да рухне отгоре. „За наше съжаление.“
— Оставихме кървава диря — добави след малко Страл. Бакал знаеше, че очите на воина са впити в гърба на Хетан, която куцаше, подтичваше и се препъваше малко пред тях в колоната. В началото на деня, когато воините все още бяха свежи, а дъхът им сгорещен в очакване на битката — може би едва на ден пред тях, — някой току я издърпваше встрани от колоната и я обладаваше край пътя, докато други наоколо ревяха окуражително. Десетина пъти се беше случило това от разсъмване. Сега всички крачеха бавно като нея и никой нямаше сили да я използва. Храна имаха в изобилие — водата не им стигаше. Тази окаяна земя бе като стара вещица, със сбръчкани и пресъхнали цици. Бакал почти можеше да види беззъбата й усмивка през вълните зной, вдигащи се над прежълтелите треви от всички страни.
Кървавата диря, за която говореше Страл, бележеше жестокото консолидиране на властта от Боен главатар Марал Еб и двамата му братя, Сагал и Кашат. И вдовицата, Секара Омразната. Какво мило семейство правеха те! Той извърна глава и се изплю — от самата мисъл за тях му се повдигаше.
Имало беше още два опита за покушение над живота му. Ако не беше Страл и няколкото други воини сенани, които се бяха самоизбрали за негова охрана, сега щеше да е мъртъв като жена си и нейния кандидат-любовник. Една прясна вдовица вървеше на няколко крачки зад него. Естарал. Щеше да е умряла от ръката на съпруга си, ако не беше Бакал. Истината беше, че спасяването на живота й бе страничен резултат от кръвожадността му, макар да я бе уверил в обратното. Онази нощ на бури бе като треска, разтресла народа на баргастите. Такава нощ им бе отказана на всички, когато Онос Т’уулан пое властта след удавянето на Хъмбръл Тор — той извади каменния си меч пред всички събрали се вождове на кланове и заяви:
— Аз лично ще отговоря на първото убийство тази нощ. Овладейте страстите си и въображаемите си нужди и изтръгнете живота от тях.
Волята му не бе оспорена. Както се оказа обаче, твърде много бе затаено и този път всички бяха скочили в бездната на безумието.
— Няма да спрат, докато не умреш, знаеш го.
— Тогава по-добре да побързат — отвърна Бакал. — Защото утре се бием с ак’рините.
— Казват, че имало д’рас с тях — изсумтя Страл. — И легиони сафински копия.
— Марал Еб ще избере мястото. Това може да реши битката. За разлика от нашия враг, за нас няма отстъпление. Или печелим, или падаме.
— Те вземат роби.
— Баргастите не коленичат пред никого. Бабите ще прережат гърлата на децата ни, а след това ще отсекат корена на собствените си сърца.
— Боговете ни ще запеят и ще ни призоват всички през булото.
Бакал се озъби.
— Боговете ни дано да са достатъчно благоразумни и да си навлекат всичката броня, която имат.
На три крачки зад двамата воини, Естарал се взираше в Бакал, мъжа, който бе убил съпруга й, мъжа, който бе спасил живота й. И току я спохождаше чувството, че крачи по най-тесния възможен мост над бездънна пропаст, мост, който се проточваше зад Бакал. А в следващия момент светът изведнъж се разтваряше пред нея, огромен като връхлитащ океан, и тя се мяташе в паника, докато в същото време, в изблик на секващо дъха изумление, осъзнаваше истината за своята свобода. Това, че вече е сама на света, водеше до мъчително раждане на страх и възбуда, а двете пращяха при допир. Естарал ту проклинаше, ту благославяше воина, който крачеше пред нея. Беше нейният щит, да, щит, зад който можеше да се скрие. Но я терзаеше и споменът за ужасната нощ, когато погледна в очите на съпруга си и видя там само презрение — а после мрачното желание да я убие.