Наистина ли беше толкова ненужна и презряна за него? Толкова противна? Не беше възможно да я е приемал винаги така, иначе нямаше да се е оженил за нея — вярно, помнеше, че е виждала усмивки на лицето му, преди години, но бе готова да се закълне, че в очите му не бе имало коварство. Претегляше в ума си сезоните след онези ярки, стремглави дни и търсеше признаци за своя провал, мъчеше се да намери онзи фатален праг, който тъй безразсъдно беше престъпила. Но спомените кръжаха като въртоп, повличаха я и всичко се размиваше, завърташе се и отминаваше, и единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе споменът за неговите две лица, усмихнатото и загрозеното от злост: проблясваха и се сменяха едно друго.
Твърде стара беше вече, за да я пожелаят отново, а и да не беше така, вече бе ясно, че не може да съхрани задълго любовта на мъж жива. Слаба, глупава, сляпа, а вече и вдовица на съпруг, който бе поискал да я убие.
Бакал не се беше поколебал. Убил беше мъжа й, както щеше да извие врата на плъх в юртата. После се бе обърнал към жена си — която стоеше непокорно до първата му стъпка към нея, но после се свлече на колене и се замоли да пощади живота й. Но онази нощ бе нощта на окуцяването на Хетан. Звярът на милостта бе изкормен и кървавата му кожа бе просната на земята. Беше се молила, докато Бакал разпаряше гърлото й.
„Помислих, че след това ще се обърне към мен и ще направи същото — нали бях свидетелка на неговия срам, на гнева му. А и той знаеше, ако се бях оказала по-добра жена, мъжът ми никога нямаше да спре погледа си на неговата. Тъй че провалът и престъплението бяха и мои.“
„Нямаше да се моля.“
Но той бе почистил ножа си и го беше прибрал. А когато я погледна, тя видя, че гневът му е угаснал.
— Ще ми се да не беше видяла това, Естарал.
— Съжаляваш, че той не ме уби ли?
— Не. Дойдох, за да ги спра да направят точно това.
Отговорът му я обърка.
— Но аз не съм нищо за теб, Бакал.
— Напротив. Без теб нямаше да имам друг избор, освен да видя тази нощ — това, което направих тук — като черно отмъщение. Като яростта на ревнив мъж. Но виждаш ли, всъщност ми е все едно. Можеше да си ходи с когото си ще. Но двамата със съпруга ти нямаха право да убият теб.
— Ти си убиецът на Онос Т’уулан.
Все още не знаеше защо го каза. Дали бе искала да каже, че нощта на кръв е негова и само негова?
Той потръпна и лицето му пребледня. И тя си помисли, че съжалява, че е пощадил живота й. Че може дори да промени решението си. Но той се обърна и след миг вече го нямаше.
Думите й го бяха наранили. Но защо? Не беше ли горд със славния си подвиг?
Разбира се, след това Бакал не бе успял да стане водач на баргастите. Може би вече бе разбрал, че властта се изплъзва от ръцете му в онази нощ. Тъй че сега тя го следваше. Беше се лепнала като репей с единственото намерение да върне думите си назад, но нито една стъпка след него не я беше доближила до него. Нощем витаеше като призрак извън кръга светлина от лагерния му огън. Беше станала свидетелка на опита за покушение над него от първия убиец, воин баран, обсебен от желание да се издигне — Страл го бе посякъл на пет крачки от Бакал. Втория път беше стрела, пусната в тъмното — изсвистя на по-малко от педя покрай главата на Бакал. Страл и още трима воини хукнаха след стрелеца, но не можаха да го хванат.
На връщане Страл мърмореше за призрачното присъствие на Естарал. Нарече я Очите на Жътваря и се зачуди дали не дебне около тях, за да види смъртта на Бакал. Страл, изглежда, вярваше, че тя мрази Бакал, защото е убил съпруга й. Мисълта за омраза изобщо не беше й хрумвала — не и към него поне.
Искаше да поговори с Бакал. Искаше да обясни. А ако можеше да разбере собствените си мотиви от онази нощ, толкова по-добре. Да облекчи раната, може би да я изцери напълно. Все пак между тях двамата имаше нещо общо, нали? Той трябваше да е разбрал, дори Страл да не беше.
Но сега те си говореха за битка с ак’рините, последен сблъсък, който да реши кой ще властва над тази земя. Марал Еб щеше да поведе баргастите, десетки хиляди воини. Едно беше ак’рините да нападат лагери на кланове — сега всички от Бялото лице на Баргаст се бяха събрали и никое племе на света не можеше да надвие такава армия. И все пак Бакал можеше да загине в битката — щеше да командва сенаните в края на краищата, а беше невъзможно да си представи човек, че Марал Еб ще е толкова нагъл да не постави най-могъщия си клан в центъра на бойния си строй. Не, сенаните щяха да оформят острия клин и той щеше да се вреже дивашки и дълбоко.