— Какво искаш да кажеш?
— Алчността и властта са единствените й любовници — изсумтя Бакал. — В това тя не е по-различна от нас, мъжете.
— Какво искаш от Хетан?
— Нищо. Няма значение.
— Вече не ми вярваш. Може би никога не си ми вярвал. Сигурно е само заради локвата кръв, в която стояхме двамата.
— Ти ме преследваш. Дебнеш край огъня ми всяка нощ.
„Сама съм. Не можеш ли да разбереш това?“
— Защо го уби? Ще ти кажа. Защото видя в него заплаха. А и той всъщност наистина беше заплаха, нали?
— Аз… не го… — Замълча и тръсна глава. — Искам да я отвлека. Да сложа край на това.
— Твърде късно е. Хетан е мъртва отвътре. Отдавна. Ти отне съпруга й. Отне й децата. А после… ние… отнехме тялото й. Едно цвете, откъснато от корена си, умира бързо.
— Естарал…
Тя разбра, че има някаква тайна.
Бакал я погледна и каза само:
— Кафал.
Гърлото й се стегна — паника ли беше това? Или обещанието за мъст? Отплата? Дори да означаваше собствената й смърт? „О, вече разбирам. Още падаме.“
— Той е наблизо — продължи почти шепнешком Бакал. — Иска да я върне. Иска да я отвлека. Естарал, трябва ми помощта ти…
Тя се взря в лицето му.
— Защо ще правиш това за него? Толкова ли го мразиш, Бакал?
Все едно го удари през лицето.
— Той… той е шаман, лечител…
— Никой баргастки шаман никога не е изцерявал окуцена.
— Никой не е опитвал!
— Може би е така, както казваш, Бакал. Разбирам, че не искаш да нараниш Кафал. Готов си да направиш това, за да му дадеш каквото иска.
Той само кимна, сякаш бе изгубил дар слово.
— Ще я измъкна от децата — каза Естарал. — Ще я отведа към западния край на лагера. Но, Бакал, ще има постове — в навечерието на битка сме…
— Знам. Воините ги остави на мен.
Не знаеше защо прави това. Не разбираше — и него не го разбираше. Но какво значение имаше разбирането? Също толкова лесно бе да живееш в незнание, прочистена от всякакво очакване, опразнена от убеждения и вяра, дори от надежди. „Хетан е окуцена. Не по-различна в крайна сметка от всяка друга жена, претърпяла същата съдба. Посечена е отвътре и стръкът лежи посърнал и безжизнен. Тя беше велик воин. Беше горда, умът й беше остър като трън, винаги се смееше весело, но никога със злоба.“ Да, Хетан бе побрала в себе си множество добродетели, но те не й бяха донесли нищо. „Никоя сила на волята не надживява окуцяването. Нито една добродетел. Това е тайната на унижението: най-смъртоносното оръжие, което имат баргастите.“
Можеше да види Хетан напред, сплъстената й коса, залитащата й походка — подпираше се на кривата тояга, която разрешаваха на окуцелите при поход. Дъщерята на Хъмбръл Тор беше едва разпознаваема. Дали духът на баща й виждаше всичко това, там в сянката на Жътваря? Или й беше обърнал гръб?
„Не, той язди душата на своя последен син. Това трябва да е подлудило толкова Кафал.“
Добре, за да почете бащата на Хетан, щеше да го направи. Щом спряха за отдих в края на този ден. Беше уморена. Беше жадна. Надяваше се да е скоро.
Кашат посочи.
— Виж там, братко. Хребетът оформя полукръг.
— Не е кой знае какъв склон — промърмори Сагал.
— Огледай наоколо. Това май е най-доброто, което можем да постигнем. Тази земя е нашарена с хълмове, но хълмовете са стари и изронени. Все едно, онзи хребет обхваща най-големите хълмове — можеш да го видиш и сам. И склонът е каменист — ще изгубят коне, докато атакуват нагоре.
— Тогава ще ни ударят по фланговете.
— Вдигаме отбранителни позиции в двата края, с полумесеци от стрелци зад тях, които да поемат всички конници, опитващи се да ни обкръжат.
— С тила, преграден от фургоните.
— Отбранявани от стрелци и тежки копиеносци, да. Слушай, Сагал, утре по това време ще събираме плячка от грамади трупове. Армията на ак’рините ще е разбита, селата им ще са незащитени — можем да навлезем дълбоко в земята им и да си я присвоим.
— Край за Бойния водач, издигаме първия крал на Баргаст.
Кашат кимна.
— Да. А ние ще станем принцове и кралят ще ни дари провинции, които да управляваме. Наши собствени стада. Коне, бедерини, родара. Ще имаме роби ак’рини, толкова техни млади жени, колкото си поискаме, и ще живеем в цитадели… помниш ли, Сагал? Когато бяхме млади, първата ни война, когато навлязохме в Капустан — видяхме големите каменни цитадели по реката, всичките в руини. Ще си построим по една такава.
Сагал се ухили.
— Добре. Хайде сега да се върнем при ордата и да видим дали великият ни крал е в по-добро настроение, отколкото го оставихме.
Обърнаха се, метнаха копията си на раменете и затичаха да догонят авангарда на колоната. Слънцето грееше ярко през облака прах над искрящата гора от настръхнало желязо и го превръщаше в ореол от злато. Лешояди кръжаха в тъмносиньото небе. По-малко от две обръщания на стъкленицата, докато дойде здрачът — предстоящата нощ обещаваше да е оживена.