Половин дузина ак’рински съгледвачи минаха по тесните криволичещи дефилета и излязоха в низините, където прахта все още се стелеше над оставената от баргастите смет. Пресякоха разораната пътека и продължиха в лек галоп на юг. Слънцето тъкмо бе залязло зад ивица облаци, тъмни като потънала в сенки стена на пропаст.
Когато барабанът на конете им най-сетне заглъхна, Кафал се измъкна от клисурата, където се криеше. Кучите синове го бяха забавили прекалено много — големите казани вече щяха да димят в лагера на баргастите, с мръсната воня на шест части животинска кръв и две части вода, и кисело вино, и на несварено месо от току-що заклани животни. Отделения бойци щяха да тръгват на патрул и да ругаят, че им се налага да ядат солени ивици опушен бедерин и да си делят мях с вода в обиколките между постовете. Баргасткият лагер щеше да кипи от дейност.
Малко преди това един воин му донесе подробностите от плана. Вероятно щеше да се провали, но на Кафал му беше все едно. Ако загинеше в опита да я отвлече, поне мъчението щеше да свърши. За един от двамата поне. Егоистична мисъл, но само егоистични мисли му бяха останали.
„Аз съм последното от децата на баща ми, последният жив и необезчестен. Татко, ти толкова се бори да станеш великият водач на Белите лица. А сега се чудя, ако се беше отказал, ако беше потиснал амбицията си, къде щеше да си сега ти и децата ти? Духове преродени, щяхме ли изобщо да сме тук, на този прокълнат континент?“
„Знам със сигурност, че Онос Т’уулан искаше мирен живот, снишил глава под ветровете, които някога са опустошавали душата му. Той беше плът, беше живот — след толкова дълго време, — а какво направихме ние? Прегърнахме ли го? Приеха ли го Белите лица на Баргаст като гост? Бяхме ли почтените домакини, каквито твърдим, че сме? Ах, какви лъжи си казваме. Всяка наша утеха се оказва лъжлива накрая.“
Вървеше предпазливо по разровения път. Отблясъкът от огньовете вече зацапваше пътя напред. Не можеше да види стоянките на постовете или патрулите — това, че идваше от запад, го поставяше в неизгодно положение, но скоро тъмнината щеше да ги изрисува като силуети на фона на по-светлия лагер. Все едно, не му се налагаше да се приближава много. Бакал щеше да я доведе, или поне беше заявил така.
Лицето на Сеток се появи в ума му, а зад него проблесна ужасната сцена: как тялото й се завъртя от удара му, отпуснатият й врат… беше ли чул изпукване? Не знаеше. Но начинът, по който падна… Как размаха ръце и изрита конвулсивно — да, имаше изпращяване, болезнен звук от прекършени кости, звук, който се врязваше като шип в черепа му. Беше го чул и бе отказал да го чуе, но отказът не бе успял, тъй че ужасният звук продължаваше да отеква в него. Беше я убил. Как можеше да се изправи пред това?
Не можеше.
„Хетан. Мисли за Хетан. Нея можеш да спасиш. Същата ръка, която уби Сеток, може да спаси Хетан. Можеш ли да направиш така, че това да е достатъчно, Кафал? Можеш ли?“
Презрението му към самия себе си можеше да се сравни единствено с презрението му към баргастките богове — знаеше, че те са причината зад всичко това. „Още един дар от собствената ми ръка.“ Бяха презрели Онос Т’уулан. Неспособни да стигнат до чуждата му кръв, до чуждите му представи, бяха отровили сърцата на всеки баргастки воин срещу Бойния водач. А сега държаха своите смъртни деца в ръцете си и всяко чуждо лице беше лице на враг, всяка непозната идея бе смъртна заплаха за баргастите и начина им на живот.
„Но единствените, спасени от промяна, са лежащите в запечатани гробници. Ти удави своя страх в амбиция и виж къде ни доведе! Това е навечерието на нашата гибел.“
„Видях армията на ак’рините и няма да изрека никакво предупреждение. Няма да се втурна в лагера и да умолявам Марал Еб да търси мир. Нищо няма да направя, за да спася когото и да било от тях, дори и Бакал. Той знае какво предстои, макар и не в подробности, и не трепва.“
„Запомни го, Кафал. Той ще загине верен на чистите добродетели, с които тъй бързо злоупотребяват онези, които не притежават нито една от тях. Ще бъде използван, както използват такива като него от хиляди години, сред хиляди цивилизации. Той е от ония, що са кървавата храна за празни тирани и техните жалки желания. Без него големият посичащ меч на историята кънти в пустия въздух.“
„Да можеше тази добродетел да се опълчи на тираните. Да можеше оръжието да се обърне в изпотените им ръце. Да можеше единствената пролята кръв да е тяхната и само тяхната.“