„Хайде, Марал Еб. Излез на равнината и кръстосайте мечове с Иркулас. Избийте се и след това всички ние просто да си отидем. Мечове ли? Защо тази формалност? Защо не просто с голи ръце и зъби? Разкъсайте се на парчета! Като два вълка, които се бият кой да води глутницата — който изкуцука тържествуващо обратно, ще бъде гледан под око от следващия поред. И така ще продължава и продължава, и наистина, дали изобщо му пука на някого от нас? Вълците поне не карат други вълци да водят битките им. Обаче нашите тирани са по-умни от вълците, нали?“
Спря и приклекна. Беше на мястото, където трябваше да бъде.
Нефритените нокти задраха нагоре от хоризонта на юг, в равнината на запад лисица нададе зловещ пронизващ лай. Нощта бе дошла.
Естарал сграбчи момичето за плитката и го дръпна назад. Опитваха да натикат кози дърдонки в устата на Хетан — бузите и брадичката й бяха зацапани.
Разпенено от гняв, момичето се надигна; приятелките й се струпаха около нея; очите им блеснаха.
— Баща ми ще се погрижи ти да окуцееш за това!
— Съмнявам се — отвърна Естарал. — Кой мъж иска да вземе жена, вмирисана на лайна? Късмет ще имаш, ако си опазиш кожата цяла, Фаранда. Хайде, всички — да ви няма. И знайте: още не съм решила дали да кажа на бащите ви.
Разбягаха се.
Естарал коленичи до Хетан и изскубна стиска трева, за да я избърше.
— Дори лошите владетели се прекършват — заговори тя, докато я чистеше. — Ние непрекъснато падаме и падаме, Хетан. Радвай се, че не можеш да видиш какво е станало с твоя народ.
Но тези думи прокънтяха фалшиво. „Радвай се? Радвай се, че ти отсякоха половината стъпала? Радвай се, че те изнасилиха толкова пъти, че вече не можеш да усетиш дори да те тъпче проклет бедерин? Не. А ако утре ак’рините отсекат нашите крака и ни изнасилят, кой ще плаче за Белите лица?“
„Не Кафал.“
— Нито ти, Хетан. — Хвърли стиската трева и помогна на Хетан да стане. — Ето ти тоягата, подпри се на нея.
Сграбчи я за мръсната риза и я поведе през лагера.
— Не я бави много!
Тя погледна през рамо и видя воина зад тях. Беше дошъл да я вземе и сега стоеше ухилен, но зад усмивката се таеше нещо мрачно и жестоко.
— Храниха я с лайна — взимам я да я почистим както трябва.
По лицето му пробяга отвращение.
— Децата ли? Кои бяха? Един здрав бой…
— Избягаха, преди да се приближа достатъчно, за да ги видя. Разпитай наоколо.
И дръпна Хетан да тръгне.
Воинът не ги последва, но тя го чу как изруга недоволно. Не мислеше, че ще се натъкне на много като него — всички се трупаха около лагерните огньове на клановете си, гладни, ожаднели и изнервени, блъскаха се за място. Щеше да има няколко бързи двубои с ножове тази нощ, да. Винаги ги имаше в нощ преди битка. Глупаво, разбира се. Безсмислено. Но, както можеше да си позволи да каже Онос Т’уулан, истинското значение на традицията беше… как го беше нарекъл? „«Преднамерена глупост», точно това каза. Поне така мисля. Не слушах много внимателно.“
„А трябваше. Всички трябваше да слушаме.“
Наближиха западния край на лагера. Фургоните вече бяха подредени за отбрана. Зад тях говедарите колеха добитък. Първите огньове — за карантиите — бяха разпалени с гнили парчета плат, наръчи тръстика, суха тор и щедро разплискано масло за светилници. Пламъците огряваха уплашени очи в пълните кошари. Хаос и ужас бяха обзели животните, въздухът бе наситен със смърт.
За малко да замръзне на място. Никога досега не беше виждала нещата по този начин. Никога досега не бе усещала ехото на отчаяние и страдание да я връхлита от всички страни — всяка сцена, оживяла под светлината на пламъците, беше като безумно видение. „Ние правим това. Правим го непрекъснато. Всичките тези същества, които гледат към нас за защита… Правим го и изобщо не мислим какво правим.“
„Казваме, че сме велики мислители, но вече си мисля, че повечето от това, което правим всеки ден — и всяка нощ, — е безразсъдно. Насила опразваме душите си, за да изтръпнем за своята жестокост. Вцепеняваме лицата си и казваме, че имаме нужди. Но да си празен означава да нямаш опора, нищо, за което да се хванеш, и така се хлъзгаме надолу и надолу в празното.“
„Пропадаме.“
„О, кога ще свърши?“
Придърпа Хетан зад един фургон. На трийсет крачки напред, осветени от смътните останки на залеза, трима воини вдигаха насип.
— Клекни… не, не си вдигай задника. Просто седни и чакай.
— Виж, Страл, ти направи достатъчно. Остави това на мен.
— Бакал…
— Моля те, стари приятелю. Всичко това е от моята ръка — стоях сам пред Онос Т’уулан. Трябва да съществува надеждата… надеждата за равновесие. В душата ми. Остави ми това, моля те.